Конн Иггульден - Буревестник

Лондон беше ужасѐн; усещаше го, както усещаше мъглата, която проникваше под доспехите му и се смесваше с кръвта и потта от нощта, прекарана на крак. Беше видял толкова много мъртви тела, че му се струваше едва ли не странно да мине през улица, по която не се виждаше обичайно стелещите се трупове. Прекалено много бяха униформените войници, които носеха на щитовете си или на залепналите за кървавите ризници туники знамето на своя лорд. Нощната роса бе замръзнала върху някои от тях и те блестяха и светеха, сякаш поставени в леден обков.

Докато се тътреше напред, Уорик бе обладан от смразяващ гняв — към себе си и към крал Хенри, че не е останал да организира защитата. Господи, като че ли Йорк в крайна сметка ще излезе прав! Войнственият баща на краля щеше отрано да се покаже и да ги удари яко. Хенри Аженкур щеше да е обесил Кейд още преди да пукне зората, ако бунтовниците изобщо бяха посмели да влязат в града. Старият крал щеше да превърне Лондон в крепост.

Тази мисъл накара Уорик да спре насред улицата на касапите. Гадостта в краката му беше предимно червена на цвят, сгъстена от опърлената свинска козина, както и парчета разлагащо се месо и кости. Носът му вече привикна да минава през подобна воня, но тази точно уличка излъчваше онази остра смрад, която едва ли не помогна главата му да се избистри.

Хората на Кейд се изливаха на изток и на юг. Вярно, че мостът беше в тази посока, но там бяха и Тауър, и младата кралица, прислонена зад стените ѝ. Уорик затвори за миг очи, до болка му се щеше да седне някъде. Лесно бе да си представи как по китките и коленете ще плъзне облекчение само да си позволи да поспре. При тази мисъл краката му се подкосиха и трябваше да стисне насила коленете си.

— Кралицата е в Тауър, господа. Трябва да знам, че е в безопасност, преди да си позволим почивка. Денят настъпи. Тази сутрин ще дойдат подкрепления, които ще донесат огън и меч за онези, които участваха в това. Тогава ще възтържествува справедливостта.

Войниците сведоха глави, когато разбраха, че младият им господар няма да им позволи да спрат. Никой не смееше да надигне глас и да се оплаче, затова продължиха да пробиват мъглата, взирайки се с кървясали очи напред, докато тя се вихреше около тях.

Маргарет трепереше като лист на студа, загледана през входната врата на Бялата кула. Полезрението ѝ бе ограничено от външните стени, затова не можеше да види много повече от резултатите от нощните битки из каменното ограждение наоколо. Мъглата бе започнала да покрива натръшканите тела долу, като се движеше на талази. Тя щеше да изчезне през деня, но за момента нейната бледност обгръщаше мъртъвците и нежно ги докосваше, превръщайки ги просто в издатини и възвишения, обвити в бяло.

Нощта беше изпълнена с ужас, докато тя чакаше жестоките бойци на Кейд да връхлетят със сила вътре. Направи всичко възможно да показва кураж и да запази достойнство, но войниците в кулата бяха не по-малко нервни от нея, непрекъснато се вглеждаха надолу в тъмнината, насилваха се да разгадаят всеки звук.

Тя наведе глава, за да каже молитва за капитан Браун, който сега лежеше застинал и с невиждащи очи там, където бе паднал в нейна защита. Бе гледала битките на пресекулки, щом тук-там проблеснеше някой лунен лъч, замръзнал свидетел на тези втурнали се, ревящи сенки и на постоянния звънтеж на метал, който ѝ приличаше на шептящи гласове.

Тези гласове притихнаха с течение на времето, заменени от силния говор и гръмогласния смях на хората на Кейд. Щом слънцето изгря, тя наблюдаваше как последователите му хвърчат насам-натам, как разбиват монетния двор и излизат от него залитащи под тежестта на всичко, което могат да изнесат. Чу как тълпата дюдюкаше доволно и как златните и сребърните монети се разпиляваха тъй небрежно, както човешкия живот, търкаляха се и се въртяха, оставени на произвола върху камъните.

Имаше момент, в който един от тях спря и се загледа нагоре в кулата, сякаш можеше да я види, както се бе притулила в сянката на вратата. Който и да беше той, извисяваше се с цяла глава и рамене над околните. Тогава се бе зачудила дали не е самият Кейд, но името, което изплю яростно в мислите си, бе извикано откъм стената и огромният мъж затича да посрещне господаря си. Слънцето грееше на небето и кулата бе удържала. За това поне беше благодарна.

После надойдоха и други — да се пулят пред Бялата кула. Тя усещаше как погледите им пълзят по стените и по самата нея и това чувство я караше да иска да се почеше. Ако имаха арбалети, сега беше моментът да заповяда да ги използват, но всичкото оръжие, с което разполагаха, лежеше на земята под нея в ръцете на мъртъвците. Странно бе да се вглежда отвисоко във враговете, нападнали града, и да не може да стори нищо, макар че бяха толкова близко и се разхождаха, сякаш притежаваха земята наоколо.