Конн Иггульден - Буревестник

Зачуди се дали не могат да намерят каруци, за да пренесат новопридобитото си злато оттатък Лондонския мост. Но светлината пробиваше с всяка изминала секунда, а той се боеше от деня. През цялата нощ кралските войници търпяха поражения, но със сигурност щяха да се върнат за отмъщение, щом видеха на дневна светлина какво бяха причинили на града им.

Един от мъжете, които беше поставил високо върху външната стена, вдигна ръка и извика. Пади притича по-наблизо, за да го чуе, като от него се разнасяше звънтене на всяка крачка. Страхуваше се да не носят вестта за армия, която се е запътила да подкрепи Тауър.

— Кейд идва! — викаше той, свил ръце на фуния. — Кейд!

Пади се отпусна с облекчение. Поне е по-добро от побеснели кралски войници. Зад стените на крепостта още не се виждаше изгряващото слънце, въпреки това наоколо просветляваше и гледката беше мъглица на талази и трупове във всички посоки. Ирландецът се затича към счупената порта, за да приветства приятеля си. Зад него войниците от Бялата кула подвикваха обиди и заплахи от прозорците. Той не им обръщаше внимание. Може и да бяха недосегаеми зад стени с дебелина петнайсет фута, но пък този номер с високата порта означаваше, че не можеха да излязат и да го тормозят. Помаха им весело, преди да се озове на улицата.

Джак Кейд едва стоеше на крака след нощта, прекарана в боеве и ходене. Краката и ръцете му бяха замръзнали, омазани с мръсотия и кръв. Беше пресякъл града на два пъти в тъмнината и сега изгряващото слънце показваше колко съсипани и дрипави са станали хората му, все едно бяха водили дълга война, а не воювали само една нощ в Лондон. Не помагаше и фактът, че половината от тях бяха все още пияни, оглеждаха с мътен поглед всичко наоколо и едва смогваха да стоят прави, без да повръщат. Побеснял от яд, той беше разпространил заповед да напуснат кръчмите, но белята отдавна беше сторена.

Докато стигнат до външните стени на Тауър, вече усещаше как притеснението го яде отвътре, както и изтощението. Развесели се, когато видя счупените сандъци с нови златни и сребърни монети по земята, но докато мъжете му хукнаха с бурни възклицания да награбят дължимото им, той забеляза, че някои от тях бяха загубили или пък захвърлили оръжието си. И повечето наоколо бяха толкова уморени, с кървясали очи, та не можеха да бутнат на земята дори малко детенце, камо ли кралски войник. Само няколко стотици бодри войници бяха достатъчно, за да ги изколят до един. Видя, че и Удчърч има същото притеснено изражение.

— Мисля, че е време да пресечем обратно реката, Джак — каза Томас. Олюляваше се, стоейки там, а синът му Роуан като всички останали събираше с шепи злато и ги тъпчеше по дрехите си.

Джак погледна нагоре към Бялата кула, просъществувала стотици години и все така непокътната след отминалата нощ. Въздъхна и потърка наболата си брада с ръка. Лондон се събуждаше около тях и половината от мъжете, които беше довел със себе си, бяха или мъртви, или лежаха в пиянски ступор.

— Накарахме ги малко да поиграят, а? Туй беше най-хубавата нощ в живота ми, Том Удчърч. Смятам пак да дойда утре и да повторя преживяването.

Удчърч се изсмя — сух звук, идващ от пресъхнало от викове гърло. Щеше да му отговори, но в този момент Пади пристигна в тръс, прегърна Джак, като едва не го повдигна във въздуха. Удчърч дочу дрънчене на монети и се засмя, като видя как ирландецът отвсякъде се беше раздул. Беше достатъчно едър, за да носи тежестта.

— Хубаво е да те видя сред живите, Джак! — рече Пади. — Тук има повече злато, отколкото мога да повярвам. Взел съм и за теб, но ми се струва, че сега трябва да се изнасяме, преди кралските войници да са се върнали с кървясали очи.

Джак въздъхна; изпитваше едновременно задоволство и разочарование. Страхотна нощ беше, с някои чудесни мигове, но добре знаеше, че не бива да насилва съдбата.

— Добре, момчета. Предайте нататък — тръгваме назад към моста.

Слънцето вече грееше, докато успеят да изблъскат хората на Джак, които се надяваха да открият още някоя и друга монета в Тауър. Няколко преки по-нататък Пади видя една каруца за чистене на канализацията, смърдяща тъй силно, че очите на човек се насълзяваха. Те я покриха с бродирана покривка и я отрупаха с чували и сандъци и всичко друго, което можеше да се повдигне. Нямаше вол да я тегли, та десетина мъже грабнаха прътите усмихнати и ентусиазирано я затеглиха по пътя към реката.

Още стотици се появяваха от всяка пресечка, край която минаваха — някои в екстаз от битките или заграбените вещи, които все още носеха, други видимо виновни или засрамени, или просто с изпразнен от ужас поглед от видяното и стореното. Повечето дори носеха кани с алкохол и ревяха или пееха по двойки и тройки, изпоцапани с незасъхнала кръв.