Конн Иггульден - Буревестник

Жителите на Лондон спаха малко или дори никак. Докато отместваха мебелите, с които бяха подпрели вратите и измъкваха пироните от дъските, с които се бяха залостили, те се изправиха пред хилядите гледки на разрушението наоколо — от съборени къщи до купчини мъртъвци из целия град. Вече нямаше радостни възгласи за армията на свободолюбците на Кейд. Без нечий призив или някакъв сигнал мъжете на града навлязоха с пръти и ножове, събираха се по десетки в група, после по стотици, за да блокират улиците, които водеха обратно към града. Онези от армията на Кейд, които още не бяха достигнали реката, бяха събудени от ритници с твърди дървени обувки или пък разбеснели се жители ги налагаха или им прерязваха гърлата. Всички те бяха изживели една нощ на ужаси и нямаха желание да проявяват милост.

Някои от кентските пияници подскачаха и хукваха като зайци пред хрътки, а побеснелите лондончани ги събаряха, виждайки все повече доказателства за разрухата, причинена на града от армията на Кейд. Докато слънцето се издигаше, хората на Кейд формираха групички и се защитаваха от местните с мечове и брадви, като същевременно отстъпваха към моста. Някои от тези групи попадаха в капана на тълпите и биваха бързо разоръжавани и връзвани за обесване или пък бяха бити до смърт с онази дивашка ярост, която познаваха отпреди няколко часа.

Дори онези, които се бяха добрали до Лондонския мост, доловиха яростта, обхванала града. Джак все се обръщаше през рамо към редиците от втренчени в него лондончани, които подвикваха обиди и крещяха след него. Някои дори му правеха знак с ръка да се върне и той направо зяпна, като съзря безбрежното множество, с което градът бе в състояние да се изправи срещу него. Не поглеждаше Томас, макар да знаеше, че онзи си спомня за собственото си предупреждение да не изнасилват и мародерстват. Лондон закъсня с реакцията си, но идеята да се разходи насам и следващата нощ започваше да му изглежда все по-невъзможна.

Той държеше главата си високо вдигната, докато крачеше обратно по моста. Някъде към средата му забеляза пръта с главата и щита с белия кон, все още прикрепени към него. Беше целият в кал и при вида му тръпка премина по гърба му при спомена за лудешката атака под проливния дъжд и летящите от всички страни болтове от арбалети през изминалата нощ. Въпреки това спря и го вдигна, подавайки брадвата си на Екълстоун до него. Наблизо лежеше тялото на момчето Джонас, което го беше носило известно време. Джак поклати тъжно глава и усети как изтощението го поваля като с удар от чук.

Напъна се и издигна знамето. Мъжете около него и по моста отзад заликуваха при вида му, докато напускаха града и мрачните спомени, които му бяха създали.

Ричард Невил усещаше как кръвта жвака при всяка крачка в защитените му с броня ботуши. Не смяташе, че порезната рана под плочката на бедрото му е много тежка, но тъй като беше принуден да върви, кръвта продължаваше да прокапва, напояваше клина му и оцветяваше мазния метал в червено и черно. Раниха го, когато хората му щурмуваха открития площад пред Градския съвет и колеха пияните нападатели. Уорик забеляза липсата на съпротива и се ругаеше, че се бе отпуснал дотолкова, че да може една от падналите на земята фигури да пъхне ножа си между плочките, докато той стоеше отгоре ѝ. Кейд, разбира се, се беше изнизал. Той видя резултатите от неговия „съд“ в моравото лице на лорд Сей, оставен проснат под гредата, където го бяха обесили.

Имаше чувството, че от векове се бие в тъмното и в дъжда, и с изгрева на слънцето се изкушаваше от мисълта да си намери местенце и да поспи. Мъжете му залитаха от изтощение, не си спомняше да се е чувствал толкова уморен през целия си млад живот. Просто не можеше да бърза, дори да следва хората на Кейд, докато те използваха сивкавата светлина преди истинския изгрев, за да прекосят още веднъж града.

Той изруга под нос, щом стигна до началото на още един смълчан път. След дъжда влагата, която се вдигаше от реката, бе изпълнила улиците с гъста мъгла. Разчиташе само на слуха си, за да разбере, че улицата е празна, но ако там имаше мъже, чакащи в поредната тиха засада, знаеше, че направо им влиза в капана.

Войниците му все още бяха сред най-многобройните от кралските сили в града. Доспехите и ризниците бяха спасили мнозина от тях. Дори и така Уорик потръпна при черните спомени за лудите мъжаги от Кент, които ги нападаха от три или четири посоки наведнъж. Беше загубил сто и осемдесет човека, убити на място, и още дузина, ранени твърде тежко, че да продължат с него. Беше позволил най-сериозно пострадалите да се приютят из къщите наоколо — съобщаваха високо неговия ранг и името на краля, а после сритваха вратата, когато никой не посмяваше да отговори.