Конн Иггульден - Буревестник

Скейлс направи раздразнен жест с ръка и Дери хукна по пътя — краката му жвакаха до коленете в калта. Чувстваше се загубен без своите вестоносци, но тъй като из целия град се водеха битки, той не бе успял да ги открие. Стигна Дома на шивачите и не видя никого. Тихо изруга и тъкмо се обръщаше да се върне в групата, когато някой се подаде от тъмнината на един вход. Като чу звука, убеден, че ще го нападнат, Дери рязко издърпа копието.

— Мастър Бруър? Извинете, сър. Не бях сигурен, че сте вие.

Той се съвзе и прочисти гърло, за да прикрие неудобството си.

— Кой е това? — попита, а ръката му хвана дръжката на ножа в колана за всеки случай. Лоялността не беше кой знае колко разпространена тази вечер.

— Джон Бъроус, сър — отвърна сянката. Почти нямаше светлина тук, където се простираха стрехите на къщите.

— А? Намери ме значи — сряза го Дери. — И сега, ако ме питаш за паролата, като нищо ще ти сервирам собствените ти вътрешности. Казвай каквото знаеш.

— Разбира се, сър, извинете. Идвам от Тауър, сър. Когато тръгвах, вече бяха пробили през външната порта.

Очите на Дери, макар и невидими, се разшириха в тъмното.

— Нещо друго? Имаш ли вести от Джим или пък Кели?

— Не и откакто тълпата на Кейд влезе в града, сър, съжалявам.

— Тичай обратно, тогава. Кажи им, че идвам с хиляда човека.

Дери усети как информаторът му поглежда скептично нагоре по улицата към дрипавата групичка около лорд Скейлс.

— Ще съберем повече дотогава, не се съмнявай. Кралицата е в Тауър, Бъроус. Доведи всички, които успееш да намериш!

Той се загледа в мъжа, който хукна с възможно най-голяма скорост през вонящата мръсотия на улицата.

— За бога, Кейд, ти хитро, старо копеле! — възкликна той на глас. Затича в обратната посока, където Скейлс го чакаше с нетърпение за новини.

— Нападат Тауър, милорд. Моят човек каза, че вече са преодолели външните стени.

Скейлс погледна към нощното небе. Първите лъчи на изгрева най-сетне се подаваха. Духът му се повдигна, след като вече можеше да вижда улиците наоколо си.

— Благодаря на Бога, че слънцето вече почти изгря. И на вас също, мастър Бруър. Ще оставим онази група край кръчмата за някой друг. Можете ли да ни водите към Тауър оттук?

— Най-лесната работа, милорд. Познавам тези улици.

— Тогава водете ни, Бруър. Не спирайте по никакъв повод. Безопасността на кралицата стои на първо място.

Пади вдигна очи нагоре към Бялата кула. Изпита странното желание да вдигне ръка и да поздрави онези, които бяха вътре, не че те биха го видели. Хората му се бяха били с кралските войници до последния човек, изкатерваха външната стена и скачаха от нея, като ги посичаха един по един или пък на малки групи, не им даваха мира. Въпреки лъскавите мечове и ризниците на противника той вкара в крепостта повечето от две хиляди души и те нападаха вътре, чупеха врати и грабеха всичко, което си струваше да се вземе. Знаеше, че сигурно най-скъпите неща ще са зад стените на Бялата кула, но просто нямаше начин да ги достигне.

Тя стоеше непокътната, боядисана в светъл цвят, и блестеше на лунната светлина. Единственият вход се намираше на първия етаж, но стълбите бяха нацепени на трески, докато с хората си се опитваше да разглоби желязната решетка. Толкова просто бе да спрат атаката му. Ако имаше на разположение цял ден, смяташе, че би могъл да измисли нещо, но войниците, които чакаха вътре зад малкия вход, можеха да го бранят лесно, а нямаше много време.

Огледа се, прехапал устни. Виждаше масивните стени оттатък вътрешния двор. Изгревът започваше и имаше ясното чувство, че не бива да е затворен между този лабиринт от кули и стени, щом слънцето изгрее. Докато стоеше и чакаше първите лъчи, видя двама от своите да се превиват под тежестта на един сандък, окован в желязо.

— Какво сте помъкнали там, момчета? — извика им.

— Монети — единият отговори. — Има повече злато и сребро, отколкото можеш да повярваш!

Пади поклати глава.

— Прекалено е тежък, глупаво копеле! Напълни си джобовете, човече. Докъде ще стигнете с този огромен сандък, за бога?

Мъжът изкрещя някаква ругатня и Пади се зачуди дали да не го настигне и да влее със сила малко мозък в тъпата му глава, но овладя емоциите си. Джак и Удчърч се оказаха прави за кралския монетен двор, поне това. Дори без да докоснат Бялата кула в средата, бяха открили достатъчно злато, за да си живеят като царе, ако само успееха да го измъкнат от града. Лъскави златни монети бяха пръснати по камъните, Пади вдигна една и се взря в нея на вече по-силната светлина. Преди тази нощ не беше държал в ръцете си злато, а сега джобовете му бяха препълнени с него. Откри, че е тежък метал, както на рамото си бе провесил една торба, направена от нечие наметало, и тя го натискаше с огромната си тежест.