Конн Иггульден - Буревестник

Докато Кралските войници заемаха позиция да посрещнат първата атака, тя видя бялата туника на капитан Браун, който се връщаше и приближаваше към своята кралица. Зачака го, стиснала здраво дървения парапет.

— Ваше кралско величество — извика той, — надявах се на подкрепления, но смятам, че ако не се случи чудо, тези орди ще ни нападнат всеки момент.

— Какво искате да направя? — отвърна Маргарет, доволна, че и тя може да се преструва на невъзмутима и че гласът ѝ не трепери.

— Ако ми разрешите, милейди, ще накарам неколцина от мъжете да разрушат тези стълби. Ако нямате нищо против, отдръпнете си и ще ги срутим за минута. Оставил съм шестима добри воини да държат вратата на Бялата кула. Имате думата ми, че ще сте в безопасност, стига да стоите тук горе.

Маргарет захапа устна, поглеждайки ту към чистосърдечния млад офицер, ту към онези, които чакаха, за да поемат нашествието.

— Не може ли да се присъедините към хората си тук в кулата, капитане? Аз… — тя се изчерви, несигурна как да му предложи убежище, без да го засегне. За нейна изненада по лицето му се разля усмивка, сякаш бе доволен от нещо.

— Бихте могли да заповядате това, милейди, но… ъ-ъ… ако не възразявате, бих предпочел да не го правите. Моето място е тук долу и, кой знае, може пък да ги отблъснем все пак.

Преди тя да успее да отвори уста, десетина мъже с брадви и чукове дотърчаха и капитан Браун се зае да им дава напътствия.

— Сега се отдръпнете, моля, Ваше Величество — извика той отдолу.

Маргарет направи крачка назад, прекосявайки от дървените стълбища към отворената каменна врата на кулата, а стъпалата започнаха да се тресат и люлеят. Много скоро цялата конструкция се срина и тя наблюдаваше отгоре как войниците започнаха да разсичат всяко парче до безполезни трески. Откри, че очите ѝ са се насълзили, когато капитан Браун ѝ отдаде чест, преди да се върне при мъжете си, всички заедно затихнали в очакване решетката да се разбие и боят да започне.

Джак Кейд излезе от Градския съвет, като навиваше в ръце парче грубо конопено въже. Беше ликувал заедно с Екълстоун и останалите, когато закачиха личния ковчежник на краля да танцува на бесилката. Лицето на лорда ставаше мораво пред очите им, докато те се смееха. Лорд Сей бе един от хората, отговорни за кралските данъци, и Джак изобщо нямаше гузна съвест. Всъщност беше срязал парчето въже като сувенир и сега само съжаляваше, че не можа да открие още някои от тези, които командваха приставите и шерифите из страната.

Но щом вдигна поглед, очите му се ококориха. На открития площад около Градския съвет все още прииждаха хора. Онези, които бяха прекарали там известно време, бяха намерили бъчви с бира или алкохол. Вече опиянени от насилието и успехите, те бяха използвали времето, което той прекара вътре, да разграбят всяка къща в околността. Някои пееха, други лежаха в абсолютно безпомощно състояние или пък подремваха с ръце, обвити около глинени бутилки с коркови тапи. Но мнозина си изкарваха злобата върху оцелелите от последната група и ги атакуваха. Неколцината останали кралски войници бяха обезоръжени, бутани, удряни и подритвани насам-натам от мъжете, които ги бяха заобиколили.

Джак погледна към Екълстоун с невярващи очи, когато видя край тях да преплитат крака мъже, натоварени с купчини откраднати вещи. Двама се бореха за парче лъскав плат, раздаваха си удари и се поваляха взаимно на земята. Джак се смръщи, щом някаква жена наблизо започна да пищи, а звукът се превърна в грачене, когато някой я задуши и я накара да замлъкне.

Томас Удчърч застана зад Кейд и изражението му се втвърди, като видя хаоса и опръсканите с кръв камъни.

— Содом и Гомор, Джак — промърмори той. — Ако продължи така, всички ще заспят, докато съмне, и ще им прережат гърлата. Можеш ли да ги върнеш в правия път? Тук сме уязвими, а и пияните глупаци не могат да се бият.

Кейд се чувстваше малко уморен от тази увереност на Удчърч, че знае най-добре от всички. Замълча си замислен. Собственото му гърло го стягаше за едно питие, но ще чака, каза си. Бурята беше отминала, ала в Лондон все още цареше хаос. Усещаше как има опасност единственият му шанс да се изплъзне. Беше скланял глава пред хората на краля цял живот, принуден да отвръща очи от злия поглед на съдиите, докато те си надяваха червената или зелената роба и произнасяха присъдите си. Веднъж поне можеше да им избие зъбите, но знаеше, че това няма да продължи.

— Още утре ще назначат нови войници да ни подгонят — изсумтя той. — Но какво от това? Тази нощ яко ги стреснах, та ще ме помнят.