Конн Иггульден - Буревестник

С трясък една от железните панти се счупи. Неясно как, но централната ключалка си стоеше непокътната, но вратата зееше отгоре. С още двама, дето удряха с чукове между неговите удари, Пади се нахвърли на железните панти още по-бързо и почувства как ръцете му изтръпват, а хватката му отслабва.

— Хайде, момчето ми — каза той на портала, както и на себе си. Видя как лъскавата желязна ключалка се разбива и едва не падна на блокирания подвижен мост от силата на последния си удар.

— Майко Божия — рече със страхопочитание в гласа, като погледна през прохода към желязната решетка два пъти неговия бой. По нея тупкаха стрели от вътрешния двор. Само неколцина преминаха, но хората на Пади се бяха струпали край разбитата врата и двама паднаха, като псуваха и крещяха от болка.

— Щитове тук! — викна Пади. — Дайте в ритъм — момчетата ще я люлеят, после вие пристъпвате напред да ни пазите след всеки удар. Ще я смъкнем тази желязна красавица тутакси.

Хукнаха напред към студената решетка с ревове, за да уплашат защитниците. Тя беше направена от метални пръти, прикрепени един за друг с болтове с полирани шипове отгоре, които се подаваха от всяка сглобка. Пади постави ръка върху метала. Смяташе, че с достатъчно силен натиск върху връзките болтовете ще поддадат.

През решетката Пади виждаше вътрешните кули на крепостта. Над всички тях се извисяваше Бялата кула — висока и бледа на лунната светлина, с тъмни сенки, витаещи наоколо ѝ. Очите му заблестяха при мисълта за предстоящите кръвопролития, както и за кралския монетен двор. Никога вече няма да стои толкова близо до подобно богатство, дори да доживееше до сто години.

Маргарет усети как ръцете ѝ настръхват, гледаше надолу и трепереше. Дъждът най-сетне бе спрял и земята под краката ѝ беше като гъста каша. Потропвайки с крака в студа и топлейки ръцете си с духане, четиристотин кралски воини чакаха нападателите си да пробият със сила път навътре. От височината на входа за Бялата кула можеше да ги види — черни фигури на фона на факлите, редица след редица от войници. Наблюдаваше ги как се подготвят, шокирана от хладнокръвието им. Може би по тази причина англичаните бяха разбили толкова много френски армии, помисли си тя. Те не изпадаха в паника дори когато съдбата и числеността се обръщаха против тях.

Командирът им бе един висок капитан от стражата на име Браун. Представляваше живописна гледка, натрапваща се на очите, облечен в бяла туника над ризницата и с меч, виснал край бедрото. Беше ѝ се представил по-рано през деня със сложен поклон, мъж, твърде млад за високия си пост, който сигурно си мислеше, че шансовете на Кейд дори само да стигне до Тауър са минимални. Маргарет се трогна от усилията на младежа да я успокои. Забеляза, че капитан Браун имаше големи черни бакенбарди, изискани почти колкото на зет ѝ Фредерик. Като ги гледаше как се наежват, когато помръдва устни и размишлява, приискваше ѝ се да се усмихва всеки път, щом го видеше. Дори след като дойде вест за армия, която приближава насам, Браун остана непоклатим, поне докато ѝ рапортуваше. Много бързо тя започна да цени кратките моменти, в които той се връщаше до основата на стълбището, лицето му поруменяло от проверката на всички постови. Той вирваше глава, за да погледне дали тя още стои там, после се усмихваше, щом се покажеше. Ако се съберяха заедно всички тези кратки мигове, нямаше да има и час, въпреки това имаше чувството, че го познава.

Маргарет видя разочарованието на капитана, когато се оказа, че стрелците му по стената нямат много мишени. Тълпата отвън бе изпратила само една малка група, която да разцепи дървения портал и после да разруши решетката, докато останалите стояха назад като тъмно петно и чакаха да връхлетят вътре с рев веднага щом е възможно. Луната се издигна и от време на време Маргарет чуваше по някой вик, когато изстреляните болтове намираха своята жертва, но трудно беше да се прицелят добре в мрака. Чукането и тракането отвън продължава необезпокоявано първо върху дървото, а след това дойдоха и по-високите, звънтящи звуци на удари по желязо.

Капитан Браун изрева към групичката стрелци да слязат от стената и да си вършат работата долу. Тя откри, че трепери цялата на нощния въздух, когато той ги изпрати право горе на металната решетка, тъй че те настаниха лъковете си почти вътре в нея и дръпнаха тетивите. За миг ударите секнаха, докато онези отвън подредиха щитовете си зад желязото. Скоростта им със сигурност намаля, но все още ги имаше. Един по един болтовете и сглобките поддаваха с остър пукот, различен от ударите по вратата. Тя усещаше как подскача при всяко пукане на връзка, насилваше се да се усмихва и да стои неподвижно на стълбите.