Конн Иггульден - Света троица

Баща му и брат му Едмънд бяха мъртви, повалени от кучета и нищожества. Новината дойде само преди дни по веригата от ездачи, които циркулираха помежду им, точно когато една уелска войска приближи достатъчно, за да атакува. За известно време тогава той изгуби представа за действителността. Помнеше, че нареди на хората си да образуват редици и че те го гледаха със страх в очите. Бяха се изправили срещу четири хиляди войници сред които и някои от най-добрите стрелци. Въпреки това той бе заповядал да влязат в бой. Резултатът бе навред около него — поля, отрупани с мъртви тела, които потъваха в калта. В беса си бе хвърлил живота им на вятъра. Бе въртял меча наляво и надясно, докато острието се изтъпи, и въпреки това продължи да сече и да трепе с всеки свой удар. Когато бесът му се уталожи, битката бе спечелена, като последните сред тях бягаха от ридаещия гигант в желязо, който ги сечеше като житни класове.

Не знаеше колцина от собствените му мъже лежат сред жертвите. Не му пукаше дори да бе загубил всичките. Оуен Тюдор беше убит, армията му от уелски бойци изклана до един, синовете му — принудени да бягат. Бяха предпочели да се изправят срещу него и загубиха. И това бе единствено важното.

Едуард се надигна тежко на крака, почувствал десетина болежки и рани, които не беше забелязал досега. Отстрани през доспехите му се процеждаше кръв. Лицето му се сгърчи от болка, щом притисна мястото и усети как ребрата му се местят. Нощта щеше да е дълга. Той повдигна лице към тъмното небе. Копнееше да види пак лъчите на слънцето. С почуда си помисли: жив съм! Бе изразходвал тъмните страсти, които го изгаряха, изпразни цялата си същност, докато се почувства изцеден отвътре. Взе кървав данък заради смъртта на баща си.

Вдиша дълбоко и си спомни странното видение, осенило го на сутринта преди битката. Седеше и гледаше как слънцето изгрява, макар вече да не изпитваше радост от това. Щом то проряза хоризонта, появиха се още две слънца, по едно от двете му страни, блеснали златни очи, които хвърляха странни, ненормални сенки върху застаналите в очакване бойни редици. Хората му посочиха към тях и стаиха дъх от страх. Тогава мракът все още бе свил гнездо вътре в него. Беше се взирал в тази гледка, докато едва не ослепя, усещайки топлината по откритото си лице.

Не знаеше дали това видение бе последната благословия, която баща му е отправил към него. Но Едуард се почувства така, сякаш се възражда под светлината на тази странна троица. Той се роди отново. Беше на осемнайсет години. Беше херцогът на Йорк. Беше наследникът на трона.

Засадата, която около седемстотин слуги и васали на Пърси устройват на сватбеното тържество на семейство Невил, е станала малко по-рано, отколкото отбелязвам в книгата — през август 1453 г., горе-долу по същото време, когато крал Хенри VI изпада в състоянието си на безчувственост. То е ключово събитие в годините на дребни битки, водени между двете фамилии в борбата им да контролират севера и да разширят владенията си.

Въпросното нападение от страна на Томас Пърси, барон Егремонт, е едно от най-бруталните действия в тази частна война, предизвикано от женитбата на сина на Солсбъри и племенницата на Ралф Кромуел, един съюз, поставящ имотите, до които Пърси се домогват, в ръцете на Невил.

Битката при Хиуърт Муър се проваля в основната си цел — да бъде убит Ричард Невил, граф на Солсбъри. Не съм включил поне десетина незначителни сблъсъци, но тази семейна вражда играе главна роля да се предопределят позициите на Невил и на Пърси в първата голяма битка при Сейнт Олбънс през 1455 г. и нейния изход.

От опасения да не въведа твърде много главни герои съм свел до минимум ролята на граф Ексетър на север, силен и войнствен съюзник на Пърси, макар той да е женен за най-голямата дъщеря на Йорк. Това всъщност е гражданска война, като фамилиите са разкъсвани между двете страни. Едно от първите неща, които Йорк прави, след като става Пазител и Защитник, е да затвори зет си Ексетър в замъка Понтефракт и да даде ключовете от него на Солсбъри. Когато крал Хенри се възстановява през 1455 г., Ексетър е освободен от Понтефракт. Освобождават също и Съмърсет от Тауър, който бързо заема обратно мястото си до краля като негов съветник.

Няма писмени сведения за хората, присъствали на раждането на Едуард Ланкастър, единствения син на Маргарет и крал Хенри. По-рано обаче било прието да има многобройни свидетели при раждането на престолонаследниците. Например синът на кралица Виктория Албърт се родил в присъствието на архиепископа на Кентърбъри, двама херцози и седмина други лордове. За Едуард Ланкастър (понякога наричан и Едуард от Уестминстър, където се е родил) наистина имало слухове, че е син на Съмърсет, макар че това най-вероятно е било просто клевета, разпространявана от поддръжниците на Йорк. Няма съмнение, че Съмърсет и Йорк са изпитвали ненавист и силна омраза един към друг.