Конн Иггульден - Света троица

— Не е нужно вие да ми казвате това — отвърна Маргарет. Очите ѝ блестяха злобно срещу мъжа, който бе заловил съпруга ѝ и лишил от наследство сина ѝ. — Къде е кралят, милорд? Това е всичко, което искам да науча от вас.

— Далеч оттук и на безопасно място — отвърна той. Размисли за миг и продължи: — Ако намерението ви е да искате откуп за нас, крал Хенри може да послужи като цена.

Маргарет затвори очи и ръката ѝ се сви в юмрук.

— Не, милорд Йорк. Не. През цялата година все говоря ли, говоря. Сега вече няма да правя сделки. Край! Ако не ми кажете къде е съпругът ми, не сте ми нужен вече — тя се обърна към Съмърсет, застанал в пълно снаряжение до нея с гол меч в ръка. — Вземете главата на Солсбъри, милорд, ще ѝ намеря място.

Йорк застина, изпаднал в шок и обзет от гняв.

— По какъв начин неговата смърт ще допринесе за каузата ви? Стой настрана, Съмърсет!

Отчаян, той се обърна към другаря си, който го наблюдаваше, жилите по врата му изпъкнали като въжета. Очите им се срещнаха и Солсбъри сви рамене. Лицето му беше подпухнало и разранено. Погледна нагоре към графа, който надигна меча си над главата му.

— Дано Господ да се смили над душата ми — прошепна. Затвори очи и проточи врат напред, целият разтреперан.

Съмърсет вдигна меча колкото можа по-високо, после с все сила заби острието и отсече главата му. Тя се търкулна в калта, а тялото се свлече и се килна настрани към зяпналия от ужас и потрес Йорк. Той се взря в Маргарет и видя в очите ѝ собствената си смърт.

Наблизо се чуха викове и благородниците около кралицата се хванаха за мечовете, после се отпуснаха, като видяха, че е просто барон Клифорд, който се връща при тях. Той се усмихна, щом видя тялото на Солсбъри и завързания, коленичил в калта Йорк. Приближи в тръс и слезе от коня си, измина последните няколко крачки пеша, за да погледне Йорк отблизо.

— Доставя ми удоволствие да те видя тъй унизен — рече Клифорд. — Благодаря на Бога, че дойдох навреме. Залових един младеж там до стената, с още неколцина младоци. Преди да го убия, ми каза, че е твой син — Йорк го гледаше втренчено, когато извади една кама, обляна в алена кръв.

Злостното удоволствие, което излъчваше Клифорд, сякаш помрачи момента за Маргарет.

— Погрижете се за хората си, бароне — сряза го тя.

Клифорд я погледна обидено, но се подчини и се обърна да върви.

Кралицата поклати глава, чувстваше умора, повдигаше ѝ се.

— Толкова много болка причинихте, Ричард — рече тя. — Толкова много бащи и синове умряха и всичко това, защото не приехте Хенри на трона.

— Този стол бе твърде голям за него — отвърна той. — Мислите, че сте спечелили победа ли? — гласът му ставаше все по-силен.

Смъртта на Солсбъри и убийството на бедния Едмънд го бяха зашеметили за известно време. Но нещо в дребнавата, злостна омраза на Клифорд му възвърна гордостта и като силно вино накара кръвта му да бушува. Той изправи гръб, щом херцогът на Съмърсет го приближи отстрани. Усети как онзи вдига кървавия меч и видя как Маргарет кимна с глава.

— Всичко, което сторихте, беше да освободите синовете ни! — извика Йорк. — Нека Бог да спаси душата ми!

Мечът се стовари и главата на Йорк се търколи. Маргарет изпусна въздуха си — бавно и пресекливо.

— Дойде краят на всичко това — прошепна. — Добрите мъже получиха възмездие — тя извиси глас за лордовете около нея. — Вземеше главите и ги забучете на кол пред стените на Йорк.

С болезнен интерес тя наблюдаваше как прибират двете отрязани глави и как от тях капе кръв по ръката на мъжа, дето ги държеше. Маргарет дойде съвсем близо и докосна отпуснатото лице на Йорк. Ръката ѝ се тресеше, все едно имаше тремор.

— На този му сложете хартиена корона, дето толкова искаше да носи истинската. Нека хората на Йорк да узнаят каква е цената на неговата амбиция.

Войникът кимна и отнесе главите.

Граф Пърси дойде до рамото ѝ, пребледнял от онова, на което бе станал свидетел.

— Сега, какво, милейди?

— Сега ли? — тя се обърна към него. — Сега обратно към Лондон, за да намерим съпруга ми.

Едуард Марч се беше отнесъл в мислите си. Доспехите му бяха опръскани с кръв и се чувстваше изнемощял. Ръцете го боляха — бяха му служили добре. Смрачаваше се. Чуваше виковете на ранените из притъмнелите поля, които бързо заглъхваха, щом ги откриеха и им прережеха гърлото. Хората му крачеха тежко в колони и редици, доспехите и ризниците им звънтяха. Нямаше победни викове, нямаше смях. Мрачното настроение на графа беше заразило всички. Мълчаха, когато минаваха покрай него — седеше върху едно паднало дърво, загледан в нищото, а огромният му меч лежеше върху коленете му.