Конн Иггульден - Света троица

Солсбъри се огледа, обзет от ужас и чувство за безнадеждност. Те нямаха край, а неговите мъже падаха покосени наоколо. Пришпори коня си и животното прескочи някакъв храст, като пръхтеше и цвилеше стържещо, на пресекулки. Графът видя как някакъв мъж тича между две дървета и се хвърля връз него с огромен плонж. Замахна с меча си и усети, че реже месо, но после бе запратен по гръб на земята. Тогава конят му хукна да бяга, а той можеше единствено да го гледа как се отдалечава със стремена, размятани из въздуха.

Върху му се нахвърли брадат мъж, сякаш изникнал отникъде. Солсбъри се бореше, но беше много по-слаб. Онзи изръмжа нещо на шотландско-галски и вдигна брадвата над главата си.

— Мир! Откуп! — изкрещя графът. Беше толкова близо, че виждаше всяка пора, всяка драскотина по подивялото лице на мъжа.

За негово облекчение, нападателят го освободи от хватката си и се оттегли, облегна се на дръжката на брадвата и го загледа. И докато той се изправяше до седнало положение и се опитваше да заговори, младият шотландец изведнъж му се метна и го удари така, че загуби свяст.

Йорк чу коня, преди да го види. Собственото му животно се бореше да си пробие път през непроходимата гора, изтласкано насила от криволичещите нишки на животинските пътечки, за да може той да се движи наедно с хората си. Йорк дръпна юздите при звука на чаткащи копита и сърцето му сви, щом разпозна жребеца на Солсбъри, хукнал като полудял и вече разранен от тръните и клоните, през които е минал. Паникьосаното животно не виждаше как да пробие през редицата от мъже с вдигнати срещу него щитове, за да го принудят да спре на място, и се завъртя около оста си, ритайки с копита.

— Пуснете го да мине! — извика Йорк и продължи напред. — Не може да са далеч оттук.

Той различи донякъде пътеката, която конят бе оставил, и се опита да я проследи, макар че тя тъй кривеше и обикаляше, че беше почти невъзможно. Стори му се, че чува шум пред себе си, и протегна напред ръка. Капитаните му видяха и повториха жеста, като спряха безмълвно редиците от мъже.

Гората притихна, всички животни и птици отдавна бяха избягали далеч от тях. Йорк проточи врат, за да види нужната му посока, после различи звука на движещи се мъже, виковете и гласовете на врага в гората. Върху собствената му земя.

Той посочи към източника на звуците и мъжете му отново тръгнаха напред. Видя как гората пред очите им се раздвижи — редица от войници, която се простираше докъдето им стигаше погледът. В същия момент забелязаха и него и от двете страни избухна оглушителен рев. Йорк вдигна щита си и шумно спусна забралото, замахвайки с меча си за първия удар.

Армиите се сблъскаха и нямаше пространство за маневри или престрояване. Едната редица се огъваше пред другата и всяка смърт беше облято в пот, огласено от стенания убийство, в достатъчна близост, та да вдишаш същия въздух и да бъдеш опръскан с кръвта на другия, когато той падне. Йорк удряше ли, удряше всичко, що успееше да достигне, използвайки височината на коня си и дългия си меч, за да сее ужасна сеч. Но в миговете между замахванията си той виждаше как тълпи от войници напредват отляво и отдясно. Обграждаше го огромна сила. Наддаде тъжен вик заради Солсбъри, но нямаше друг избор.

— Отстъпете в редица! Стойте с лице към тях, но се отдръпвайте към замъка!

Още веднъж изрева заповедта и чу как капитаните му я повтарят с пълен глас, вече в отстъпление. Трудна работа беше, някои от тях бяха просто момчета от Лондон, обучени криво-ляво, стъписани пред дивашкото кръвопролитие, което не бяха очаквали.

Вражеските войници чуха заповедта му и започнаха настъпление. Йорк скръцна със зъби, когато видя, че някои от тях са облечени в синьо и жълто. Хора на Пърси, дошли да си отмъстят заради всички свои господари, които бяха загубили. Той се отдръпваше с кръгови движения, обръщаше коня си и галопираше обратно, после пак заставаше с лице към нападателите си. Не можеше да си спомни доколко се е отдалечил от замъка, не беше съвсем сигурен. Всяка крачка беше трудна, когато ревящи мъже с вдигнати брадви се втурваха срещу тях и замахваха с оръжието си в кръгови движения, сякаш жънеха овес. Войниците на Йорк падаха и пак се вдигаха, отстъпвайки, мъчеха се да образуват стена от щитове, но все пак гледаха в краката си, за да избегнат коренища и трънаци. Без да щат, се събираха в центъра, като търсеха защита сред тълпата, макар че по този начин онези по фланговете се разреждаха и падаха покосени.