Конн Иггульден - Света троица

— Върви!

Едмънд може би отвърна нещо, но баща му вече бе обърнал гръб. Бяха му донесли снаряжението и коня. Той седна на високия стол, който поставиха пред него, а прислужниците завързваха и закопчаваха плочки по бедрата му и обуваха на краката му ботуши с шпори. Той видя, че синът му все още стои там и гледа с копнеж през главния портал, докато го отваряха, а оттам се виждаха отчаяните мъже, които се мъчеха да влязат вътре.

— Върви! — изрева баща му и го стресна тъй, че той на мига тръгна.

С внезапно движение Йорк скочи от стола, щом ловците се втурнаха край него. Сграбчи един, като едва не го повали, тъй рязко спря хода му.

— Кой ни напада? — попита го.

— Не видях знамена, милорд. Мисля, че чух как викат Пърси, но те надойдоха от всички посоки и аз…

— Колко са? Къде е Солсбъри? — извика графът и накара човека да се свие от страх.

— Не видях, милорд. Имаше много хора, но дърветата. Не знам…

Йорк изръмжа и го бутна настрани. Мъжете му наизлизаха навън през подвижния мост, образуваха редици пред крепостта, сякаш зърно се изливаше върху земята, дърпаха се настрани, за да позволят на още и още да се появят на светлината.

Йорк отиде при тях веднага щом успяха да го облекат в доспехи, хванал юздата на коня си, с шлем и меч в едната си ръка.

Извън стените той усети как вятърът духа над открития терен, носейки мразовит дъх. Надяна шлема и закопча каишката под брадичката си. Кимна на войника, който му подложи кръстосаните си длани, постави металния си ботуш върху им и с едно плавно движение се метна на коня. Чу как мъжът изруга, когато шпората прониза палеца му, но не погледна надолу. Вместо това вдигна ръка, а после рязко я свали.

Капитаните изреваха заповед „Напред“, макар половината воини да бяха още в крепостта. Сандъл не беше построен така, че хиляди да могат да излязат лесно от него, но Йорк си представяше как повалят Солсбъри — като кучета, обградили мечка. С всеки изминал миг го пронизваха страх и гняв, затова не искаше да чака. Водеше коня си в редицата, вторачен в тъмните дървета. Вдигна рязко глава, като чу как нейде в тези листаци от сенки и зеленина прозвуча рог, слаб и тънък звук, някъде издалеч.

— С мен! — изрева надолу по редицата. Пришпори коня си и той хукна в галоп, юздите опънати като метални пръчки по врата му.

Мъжете удвоиха скоростта и се спуснаха с него през полето, оставяйки замъка и безопасността му зад себе си.

Солсбъри извика от болка, когато нещо прелетя пред очите му, удари рамото му и изчезна в храсталаците. Конят му се вдигна на задни крака и зарита по някого отдолу, щом се опита да грабне поводите. Гората изведнъж бе оживяла от хора, прииждащи тихомълком от всички посоки. Той се въртеше ли, въртеше, благодарен, че е взел меча си, размахваше го с все сила и ги държеше надалеч. Мъжете с него се биеха настървено за живота си и за безопасността на графа. Вече дори не знаеше в каква посока се намира замъкът Сандъл, знаеше само, че трябва да се измъкне, ако изобщо искаше да оцелее.

Тъкмо бяха навлезли в гъстата гора и нападението започна. Той все още нямаше представа дали врагът бе чакал него, или пък бе попаднал в засада, преди още да са били подготвени. Но нищо от това не би имало значение, ако не можеше да се върне, а шансовете се стопяваха пред очите му, докато посичаха всичките му войници наоколо. Повечето от ловната му дружина носеха ризници, толкова ценни бяха, че никога не ги оставяха без надзор. Но пък нямаха щитове и тежките остриета бяха рядкост, носеха предимно ками и малки брадвички, които се закачваха на коланите. Онези, дето ги връхлетяха иззад сумрака на дърветата, размахваха бойни брадви и дълги мечове, носеха шлемове и доспехи.

В далечината някои от хората му се откопчиха и хукнаха, проклинани от другите, дето останаха. Разбираше ги, за бога, разбираше ги добре. Накъдето и да погледнеше, към него настъпваха мъже, а дясната му ръка вече започваше да се уморява. Те сякаш извираха от гъсталаците, с изподрани, разкъсани лица, изцапани в зелено, озъбени, сграбчваха хората му и удряха, удряха, докато те почваха да плюят кръв и падаха на земята.

Един от ловците му се бе опитал да надуе рог, но звукът бе пресечен още в началото, щом стрела прониза гърдите му и той се срина. Друг го грабна и се помъчи да избяга, като същевременно изсвири. Но го спря облечена в желязо ръка, която стърчеше като пръчка, и той се търколи по гръб, подхвърляйки рога на трети. Този мъж успя да изсвири дълга нота, но някак загуби кураж и хукна през гъстата и ниска растителност, следван от трима войници на противника.