Конн Иггульден - Света троица

Всички хора на Йорк бяха проверявани за остри предмети. А когато нямаха оръжие, Съмърсет изпращаше войниците си обратно, за да им вземат ризниците. Естествено, те негодуваха и ругаеха, макар прекрасно да знаеха, че не могат да се противят. Под дърветата купчините със снаряжение растяха: шлемове и щитове, ризници, доспехи и брадви, всичко заедно. Мъртъвците бяха пребърквани за всичко ценно, дори ботушите им издърпваха и ги хвърляха в купчината. След време всички трупове вече бяха с боси крака и мрачните войници се върнаха отново, този път за да ги отнесат и да ги положат върху твърдата земя със скръстени върху гърдите ръце.

Тази работа отне часове и слънцето вече бе отвъд хоризонта, когато позволиха на първите оцелели да си тръгнат в групички от по десетина; на онези, дето можеха да ходят, им посочваха пътя на юг и им казваха да си вървят у дома. Лицата на някои приличаха на маски от замръзнала кръв или пък физиономията им бе неузнаваема, изкривена там, където плътта е била пронизана. Други притискаха ръцете си върху кървящи дупки или отсечени крайници и се клатеха, седнали на земята, пребледнели и повръщащи от болка. А онези, дето не можеха да ходят, бяха оставяни да седят и да умрат на вятъра, загледани в нищото.

Дери Бруър си направи труда да поговори с някои от капитаните на Йорк, преди да си тръгнат. Мнозина от съсипаните и треперещи мъже щяха да вървят пеша до дома си, да гладуват или да крадат, докато се отдалечаваха от Сандъл и всички спомени за тази загуба. Той не се съмняваше, че през следващия месец някои от оцелелите щяха да издъхнат по пътищата, докато други щяха да ги заловят, че крадат храна, и да ги обесят. Дери просто им спомена, че силните и невредимите сред тях биха могли да изчакат в района на Шефилд. Каза им, че може би ще имат възможност да се влеят в армията на кралицата, придвижвайки се на юг. Те му се изсмяха, но пътят до дома беше дълъг, а те нямаха храна. Той знаеше, че някои ще се сетят за предложението му и ще почакат. Не му харесваше да гледа как нахалост си отиват добри мъже, не и при положение, че не знаеха какво се случва с войските на Марч и на Уорик.

Слънцето залязваше над западните хълмове и оцветяваше небето. Отнеха меча на Йорк, макар че му оставиха доспехите. Конят му бе отведен, а ръцете му завързаха зад гърба. Двама войници застанаха до него и ръмжаха срещу онези, дето се опитваха да приближат, за да го заплюят или пък да му нанесат удар. Не му казваха нищо и той чакаше, оставен сам на себе си, докато враговете му разчистваха останките от битката.

Залезът догаряше в ярко златисто и той се загледа в него, докато очите го заболяха. Навсякъде наоколо последните остатъци от армията му се измъкваха към южния път, където вече се движеше огромен поток от приведени фигури, които му напомняха за бежанците във Франция преди десетилетие. Той държеше главата си изправена, стоеше бледен и изпънат, докато те се изнизваха край него. Някои го проклинаха под нос, но повечето шепнеха извинения. Той не реагираше на никое от двете, обърнал гръб на слънцето и застанал с лице към кралицата и нейните лордове.

Когато полето пред Сандъл беше почти изпразнено, Дери Бруър приближи към него.

— Има хора, които искат да разговарят с вас. Хайде!

Хвана Йорк за ръката и го задърпа към кралицата.

Йорк направи гримаса, когато го докосна.

— Аз съм с благородническа кръв, Бруър, внимавай!

Дери се позасмя, макар че не беше приятен звук. Издърпа Йорк до самия край на гората, където десетина благородници и самата кралица се обърнаха, за да ги наблюдават. Йорк вирна още повече брадичка, отказвайки да бъде сплашен. Очите му се спряха на една завързана фигура, паднала на колене и олюляваща се на земята. Той се усмихна от облекчение, като видя, че Солсбъри е жив, макар и с окървавена глава и потъмнели очи.

Дери го заведе право при него и го потупа по рамото, за да покаже, че трябва да коленичи. За миг Йорк остана изправен, но усети стягането на грубото въже върху китките си и нямаше друг избор, освен да трае.

Коленичи върху калната земя и студената вода започна да се пропива през доспехите му. Остана така, докато Маргарет приближи и застана до него, наклонила на една страна глава, като го наблюдаваше с неестествено вторачен поглед. От двете ѝ страни бяха Съмърсет и Хенри Пърси. Те имаха не по-малко издран и очукан вид от него самия.

— Трябва ли да ви поздравя, милейди? — попита я Йорк. — Като че ли съм ваш пленник сега?