Генри Миллер - Колосът от Маруси

Пихме от Касталския извор и внезапно си спомних за стария си приятел Ник от Орфеум Данс Палъс на „Бродуей“, роден в малко селце на име, струва ми се, Кастелия, разположено в долината отвъд планините. Може да се каже, че Ник бе до голяма степен причината сега да се намирам тук, защото благодарение на неговите уроци по танци аз се бях запознал с жена си Джун, а ако не се бях запознал с нея, навярно никога нямаше да стана писател, никога нямаше да напусна Америка, никога нямаше да срещна Бети Райън, Лорънс Даръл и най-сетне Стефанидис, Кацимбалис и Гика.

След като се поразходихме между порутените колони, ние се изкачихме по криволичещата пътека до стадиона в небесата. Кацимбалис свали палтото си и с великански крачки премери разстоянието от единия до другия му край. Гледката е невероятна. Застанал точно под планинския хребет, човек остава с впечатлението, че когато пътят е свършил, колесничарите са подкарали конете над билото и право в синевата. Атмосферата е свръхчовешка, опиянява те до полуда. Всичко, което е необикновено и чудно в Делфи, е събрано тук в чест на игрите, устройвани в облаците. Като се извърнах, видях овчар, повел стадото си по склона; фигурата му се открояваше на фона на небето така отчетливо, че той сякаш се къпеше в теменужена аура; овцете пълзяха бавно по гладкия хребет подобно на златен мъх, като че сънливо изникващи от мъртвите страници на забравена идилия.

В музея отново се натъкнах на гигантските тивански статуи, споменът за които не престава да ме преследва, и накрая се спряхме пред изумителното изваяние на Антиной 119 119 Милър има предвид красивия юноша Антиной (ок. 110–130), любимец на император Адриан, който бил обожествен след смъртта му. Адриан заповядал из цялата Римска империя да бъдат поставени негови статуи и да им се оказват божествени почести. Култът към Антиной добил голяма популярност, особено в гръкоезичната част на империята. — Б.р. , последния от боговете. Не можех да се сдържа да не сравня мислено тази удивителна каменна идеализация на вечната човешка двойственост, толкова ярка и проста, толкова гръцка в най-добрия смисъл на думата, със Серафита, онзи литературен образ, създаден от Балзак, едновременно непонятен и мистичен и, човешки казано, като цяло неубедителен. Нищо не би могло да даде по-ясна представа за прехода от светлина към мрак, от езическото към християнското разбиране за живота, от тази загадъчна фигура на последния бог на земята, който се е хвърлил във водите на Нил. Чрез подчертаване на духовните му качества християнството е успяло единствено да обезплъти човека; у ангела половете се сливат във възвишеното духовно същество, каквото човекът представлява по своята същност. Гърците, от друга страна, са дарили тяло на всичко, като по този начин са въплътили духа и са го увековечили. В Гърция си постоянно изпълнен с чувство за вечност, което се изразява в усещането за тук и сега; в мига, в който се завърнеш в западния свят, било то Европа или Америка, това усещане за тяло, за вечност, за въплътен дух бива изличено. Движим се по часовник сред отломките на изчезнали светове, изобретявайки инструментите за собственото си унищожение, забравили за съществуването на съдба или провидение, непознали и секунда мир, нямащи и капка вяра, плячка на най-черните суеверия, мъртви и телом, и духом, дейни не като човешки индивиди, а като микроби в болен организъм.

Същата вечер, докато слушах Периклис Византис на масата в голямата зала, аз реших да потегля за Атина на следващия ден. Той тъкмо ме увещаваше да остана, а и наистина имаше защо, но почувствах, че нещо ме очаква там. Сутринта на закуска, за негово огромно учудване, му съобщих какво съм намислил. Казах му откровено, че всъщност нямам основателна причина за тръгването си, с изключение на най-основателната от всички — инстинктивното желание. Имах привилегията да съм първият чужденец, насладил се на удобствата на новото общежитие, и внезапното ми отпътуване несъмнено беше лош начин да изразя благодарността си, ала така стояха нещата. Гика и Кацимбалис веднага заявиха, че ще ме придружат. Надявам се, че щом прочете какво ми се случи, след като пристигнах в Атина, добрият кириос Византис ще ми прости за грубото държание и не ще го сметне за типично американско.

Скоростното връщане бе още по-впечатляващо за мен от идването ни. Стигнахме Тива в късния следобед, Кацимбалис ме гощаваше с разказ за лудешките си пътувания с мотоциклет от Тива до Атина на пияна глава. Струваше ми се, че тъкмо бяхме подминали великото бойно поле на Платея 120 120 Битката при Платея (479 г. пр.н.е.) е едно от най-големите сражения по време на Гръко-персийските войни, при което персите претърпяват поражение. — Б.р. и може би това пред нас бе планината Китерон, когато изведнъж си дадох сметка за необикновеното, наподобяващо капан геоложко образувание, през което профучавахме като коркова тапа. Отново се бяхме озовали в един от ония страховити проходи, в които нашествениците са били изклани като пилци, място, което би следвало да е утеха и щастие за всички ръководещи отбраната пълководци по света. Нямаше да се учудя, ако именно тук Едип е срещнал Сфинкса. Бях дълбоко смутен, разтърсен из основи. Ала от какво? От асоциации, родени от познанията ми за древността? Надали, тъй като имам оскъдни познания по гръцка история, а даже и те са безкрайно объркани, също като цялата останала история. Не, както при свещените, така и при лобните места летописът на събитията е вкопан в самата земя. Истинската радост на историка или археолога, направил откритие, трябва да идва от потвърждаването на истинността, не от изненадата. Нищо от случилото се на тази земя, колкото и дълбоко да е заровено, не е скрито от човека. Някои места се извисяват подобно на семафори, разбулвайки не само следите, но и събитието — ако обаче към тях пристъпим с напълно чисти сърца. Убеден съм, че историята е многопластова и че окончателното й разчитане ще се осъществи едва тогава, когато възстановим дарбата си да виждаме.