Генри Миллер - Колосът от Маруси

Щом се прибрах в хотела и разбрах, че съм получил пари, за да се върна в Америка, си помислих, че може би именно това ме бе довело обратно в Атина, ала на сутринта, като видях Кацимбалис, очакващ ме със загадъчна усмивка, усетих, че явно има и друга, по-важна причина. Бе студен зимен ден, от околните хълмове се спускаше остър вятър. Беше неделя. Някак си всичко бе претърпяло радикална промяна. След близо десет дни един кораб щеше да отплава и понеже знаех, че ще се кача на него, това означаваше, че пътуването ми е към своя край.

Кацимбалис бе дошъл да ми предложи да посетим някакъв арменски гадател, при когото той и неколцина негови приятели вече били ходили. Съгласих се с удоволствие, защото бе нещо, което никога дотогава не бях правил. Веднъж в Париж за малко не отидох, след като бях станал свидетел на халюциногенния ефект, който подобно преживяване оказа върху двама близки мои приятели. Бях на мнение, че надали би могло да се очаква повече от едно добро или лошо прочитане на мислите.

Гадателят живееше в арменския бежански квартал в Атина — част от града, която ми бе непозната. Бях чувал, че е мизерна и живописна, но нищо от онова, което бях чувал, не ме бе подготвило за гледката, разкрила се пред очите ми. Най-интересното в този квартал бе неговата двойственост. Около разваления жълтък на яйцето е разположена чисто новата черупка на общността. Почти двайсет години тези нещастници бяха мечтали да се преместят в обещаните нови жилища. Домовете, които правителството е построило и сега очакват бъдещите си обитатели (безплатно, надявам се), биха могли да послужат за пример във всяко отношение. Контрастът между тях и копторите, където едно поколение бежанци по някакъв начин бе успяло да оцелее, е, меко казано, фантастичен. От бунището цяла една общност бе подсигурявала подслон за себе си и за своите животни, за домашните си любимци, за мишките, въшките, дървениците, микробите. С напредъка на цивилизацията подобни пъпчиви, гноясали струпвания на човешки същества, разбира се, не са необичайна гледка. Колкото по-зашеметяващо се въздигат световните градове със своята елегантност и размери, могъщество и влияние, толкова по-катастрофални стават социалните промени и все повече набъбват армиите от безработни, бедстващи, бездомни, безпарични индивиди, които, за разлика от окаяните арменци в Атина, нямат даже и привилегията да се ровят из сметищата, откъдето да си набавят покрив, а биват принуждавани да продължават похода на фантоми, посрещани в собствената си страна с пушки, гранати, бодлива тел, избягвани като прокажени и избивани като вредители.

Домът на Арам Хурабедян бе напъхан дълбоко във вътрешността на лабиринта и се наложи да разпитваме и обикаляме дълго, преди да го намерим. Когато най-накрая зърнахме малката табелка, разбрахме, че сме доста подранили. Близо час бродихме наоколо, убивайки времето, чудейки се не толкова на нищетата, колкото на трогателните усилия, които хората бяха положили, за да разкрасят тези мизерни бараки. Макар да бе съградено от отпадъци, в това селце имаше повече чар и стил, отколкото можеш обикновено да откриеш в един модерен град. То раждаше книги, картини, мечти, легенди: раждаше имена като Луис Карол, Йеронимус Бош, Брьогел, Макс Ернст, Ханс Райхел, Салвадор Дали, Гоя, Джото, Паул Клее, ако трябва да спомена някои от тях. Въпреки всичко от цялата тази ужасяваща беднотия и страдание струеше едно свято сияние; изненадата да съзреш крава или овца в стаята, в която спят майката и детето, извикваше чувство на почит. Не изпитваш и най-малкото желание да се изсмееш, виждайки сиромашка колиба с импровизиран солариум отгоре, направен от парчета ламарина. Всеки подслон бе разделен поравно и предназначен както за птиците в небето, така и за животните в полето. Човек става близък с друг човек единствено в мъката и болката; явно само тогава животът му е красив. Крачейки по тясна, покрита с дъски уличка, аз се спрях, за да разгледам витрината на една книжарница, привлечен от онези шарени приключенски книжки, които никога не си се надявал да видиш в далечна страна, макар и популярни на всички езици. Сред тях се открояваше едно лъскаво томче с червени корици, гръцко издание на „Двайсет хиляди левги под водата“ от Жул Верн. Порази ме най-вече мисълта, че светът, в който беше захвърлена тази фантастична история, бе по-фантастичен от всичко, което Жул Верн би могъл да си представи. Как може някой, долетял посред нощ от чужда планета и озовал се в тая странна общност, да си представи например, че на тази Земя съществуват и други създания, обитаващи грамадни небостъргачи, щом дори и материалите, от които са направени, затрудняват ума да ги опише? А след като между два толкова близки свята зее такава пропаст, каква ще да е пропастта между днешния свят и онзи, дето ще дойде? Въображението ни се напряга до краен предел даже когато се опитаме да погледнем само петдесет или сто години напред; ние сме неспособни да прозрем отвъд повтарящия се цикъл на война и мир, богатство и бедност, правилно и неправилно, добро и зло. Пренесете се двайсет хиляди години напред: нима все още виждате бойни кораби, небостъргачи, църкви, лудници, гета, имения, национални граници, трактори, шевни машини, консервирани сардини, малки хапчета за черния дроб и прочее, и прочее? Как ще бъдат изкоренени тези неща? Как ще дойде новият свят, добър или лош? Съзерцавайки красивото томче на Жул Верн, най-сериозно си зададох въпроса: Как ще дойде? Зачудих се наистина дали някога изобщо сме се замисляли за премахването на тези неща. Защото, докато стоях там, мечтаейки, у мен се зароди усещането, че всичко е спряло на пауза, че аз не съм човек, живеещ в XX век, а посетител от никой век, виждащ онова, дето вече е видял и ще вижда отново и отново, и мисълта, че това е възможно, бе крайно потискаща.