Генри Миллер - Колосът от Маруси

Видян в тази странна, сумрачна мъгла, Делфи изглеждаше още по-величествен и вдъхващ почит, отколкото си го бях представял. В действителност се почувствах облекчен, изкачвайки се по малката стръмнина над общежитието, където оставихме колата, когато зърнах група селски хлапета, играещи на зарове: това придаваше човешки облик на пейзажа. От високите прозорци на сградата, чиито очертания бяха солидни и плътни като на средновековна крепост, аз можех да погледна отвъд дерето и докато мъглата се вдигаше, се появи късче море — точно зад невидимото пристанище на Итея. След като разопаковахме нещата си, отидохме да потърсим Кацимбалис, когото открихме в хотел „Аполон“ — мисля, че той беше единственият му гост, откакто си бе заминал Хърбърт Уелс, под чието име аз написах моето собствено, въпреки че нямаше да отсядам там. Уелс имаше малка, фина ръка, почти женска, като на много скромен, ненатрапващ се човек, но пък това е тъй типично за почерка на англичаните, че в него няма нищо необичайно.

Когато стана време за вечеря, заваля и ние решихме да хапнем в малък ресторант край пътя. Там беше студено като в гроб. Храната бе оскъдна, придружена от вино и коняк в неограничени количества. Вечерята ми достави огромно удоволствие — може би защото бях в настроение да говоря. Както често се случва, като се добереш до някое впечатляващо място, разговорът нямаше нищо общо с видяното. Спомням си смътно учудването, изписало се по лицата на Гика и Кацимбалис, щом започнах надълго и нашироко да им разправям за американския пейзаж. Мисля, че им описах Канзас; във всеки случай картината е била празна и монотонна и ги бе поразила. Докато крачехме обратно към общежитието, налучквайки пътя в тъмното, задуха силен вятър и дъждът се заизлива като из ведро. Отсечката, която трябваше да изминем, беше къса, но стръмна и опасна. Леко пийнал, аз бях напълно уверен в способността си да вървя без чужда помощ. От време на време пътеката, плувнала в кал, се осветяваше от мълния. В тези страховити мигове гледката ставаше тъй сърцераздирателно мрачна, че се чувствах като в сцена от „Макбет“. „По-силно, вихри! Духайте…!“ 118 118 Уилям Шекспир, „Крал Лир“, трето действие, втора сцена. Превод Валери Петров. — Б.р. , викнах, развеселен като хлапак след бой с кални топки, и в този момент се подхлъзнах, паднах на колене и ако Кацимбалис не ме беше уловил за ръката, щях да се изтърколя в дерето. Когато на следващата сутрин видях откъде бяхме минали, едва не припаднах.

Спахме на затворени прозорци и силен огън, бумтящ в печката. На закуска се събрахме около дълга маса в зала, която би била чест за доминикански манастир. Храната беше отлична и в изобилие, гледката — прекрасна. Помещенията бяха толкова огромни, а подът — тъй примамлив, че не успях да устоя на изкушението да се попързалям все едно с кънки. Прелитах през коридорите, трапезарията, салона, понесъл добри вести от управителя на деветия си дом, самия Меркурий.

Беше време да разгледаме руините, да изцедим сетните пророчески сокове от изчезналия пъп на света. Изкачихме се по хълма до амфитеатъра, откъдето отправихме взор към пръснатите съкровища на боговете, порутените храмове, съборените колони, опитвайки се напразно да си представим великолепието на това древно място. Фантазирахме на воля относно точното местоположение на града, който все още не е открит. Изведнъж, както си стояхме смълчани и благоговеещи, Кацимбалис закрачи към центъра на амфитеатъра и вдигайки високо ръце, изрече заключителните слова на последния оракул. Беше впечатляващо, меко казано. За миг, поне така ми се стори, бе открехната завесата, скриваща един свят, който всъщност никога не е погивал, а е отплувал като облак, но е останал цял и непокътнат, и така ще бъде до деня, когато, възвърнал сетивата си, човекът ще го призове обратно към живот. В няколкото секунди, необходими му, за да произнесе словата, аз хвърлих продължителен поглед върху широкия друм на човешката глупост и не съзирайки край, изпитах горчиво чувство на печал и мъка, което по никакъв начин не бе свързано с моята собствена съдба, а с тази на вида, към който по случайност принадлежа. Припомних си други едни пророчески думи, дето бях чул в Париж, с които сегашната война, колкото и ужасяваща да е тя, беше представена като извадка от дългия списък на предстоящи неизбежни бедствия и обрати, и се сетих за скептицизма, с който бяха посрещнати. Светът, отишъл си заедно с Делфи, е угаснал като в сън. Сега е същото. Победата и поражението са безсмислени в светлината на колелото, което се върти неумолимо. Навлизаме в едно ново измерение на душата и след хиляда години хората ще се чудят на нашата слепота, апатия, на ленивото ни примирение с порядък, който е бил обречен.