Генри Миллер - Колосът от Маруси

Имаше и един друг, Джордж, Джордж от Кипър, който беше още по-неумел. Твърдеше, че бил близък приятел с американския посланик, самия господин Маквий. Беше ме видял да чета германски вестник в малко павилионче недалеч от хотела. Поздрави ме на немски и аз му отговорих на немски. Попита ме от колко време съм в Атина и аз му казах. Прекрасна вечер, нали, съгласих се, вечерта наистина беше прекрасна. „И накъде ще отпътувате оттук?“, полюбопитства, а аз изтърсих: „Към Персия може би“. Всичко това на немски. „Откъде сте?“, продължи той. „От Ню Йорк“, отвърнах. „И говорите само немски?“ „Говоря и английски“, рекох."Тогава защо ми отговорихте на немски?", попита с мазна усмивка. „Защото вие се обърнахте към мен на немски.“„А гръцки знаете ли?“, бе следващият въпрос. „Не — казах, — но знам китайски и японски, а вие?“ Поклати глава. „Турски говорите ли?“ Този път аз поклатих глава. „Арабски?“ Отново поклатих глава. „Знам всички тези езици, с изключение на китайски и японски“, заяви, усмихвайки се пак по своя странен начин. „Вие сте много интелигентен — казах. — Да не би да сте преводач?“ Не, не бил преводач. Усмихна се и сведе поглед. „Ще пийнете ли нещо с мен?“, предложи. Кимнах.

Сядайки на масата, той подхвана един дълъг заобиколен разговор, за да разбере с какво се занимавам. Обясних му, че не се занимавам с нищо. Набързо мина на „ти“. „Ти си богат човек, така ли?“, възкликна, а очите му блеснаха. „Не, беден съм. Нямам никакви пари.“ Изсмя се в лицето ми, сякаш самата мисъл беше абсурдна. „Харесваш ли жени?“, попита ненадейно. Уверих го, че много ги харесвам, особено красивите. „Имам една приятелка, тя е много красива — каза той на мига. — Ще отидем да я видим, още сега, веднага след като си изпиеш кафето.“ Отвърнах му, че нямам желание, тъй като възнамерявам скоро да си лягам. Той се престори, че не ме е чул добре, и се впусна в дълга тирада, превъзнасяйки прелестите й. „Сигурно е много красива — подхвърлих аз. — Не я ли ревнуваш?“ Изгледа ме така, сякаш бях леко мръднал. „Ти си ми приятел — рече, — за нея ще е чест да се запознае с теб. Хайде да тръгваме.“ И се надигна от мястото си. Аз седях, като да бях от олово, и взирайки се в него, спокойно попитах какъв ден сме. Не бил сигурен, мислел, че е вторник. „Питай келнера.“ Да, вторник е. „Ами — подех, провлачвайки, — ще бъда зает до следващия четвъртък, но ако си свободен в четвъртък, 17-и, ще те потърся тук към десет вечерта и ще отидем при твоята приятелка.“ Той се засмя. „Ела, ще идем сега“, настоя, хващайки ме под ръка. Не се помръднах, оставяйки го да ме държи за ръката, сякаш беше дървена. „Лягам си след няколко минути — повторих невъзмутимо. — Пък и нямам никакви пари, споменах ти, че съм беден, не помниш ли?“ Отново се засмя. После седна, придърпвайки стола си. „Слушай сега — подхвана, навеждайки се поверително, — Джордж познава всеки. Не ти трябват пари, ти си мой гост. Ще останем само няколко минути, съвсем близо е.“„Ама вече е късно — упорствах аз, — тя навярно спи. — Пак същият смях. — Освен това — продължих — ти казах, че съм изморен. Следващият четвъртък може, към десет.“ Тогава Джордж бръкна във вътрешния си джоб и извади връзка писма и мръсен омачкан паспорт. Разтвори го и ми показа снимката си, името, родното си място и прочее. Кимнах с глава. „Това си ти, Джордж, нали?“, попитах наивно. Той се опита да примъкне стола си още по-близо. „Аз съм английски поданик 115 115 По времето, когато Милър е бил в Гърция, Кипър е британска колония. — Б.р. , виждаш ли? Познавам всички консули, всички посланици. Ще говоря с господин Маквий за теб. Непременно ще ти даде пари да си отидеш у дома. Той е много добър човек. — Тук Джордж понижи глас. — Харесваш момчета, млади момчета?“ Казах да, понякога, ако се държат прилично. Засмя се отново. Знаел място, където имало много красиви момчета, съвсем млади при това. Стори ми се интересно — негови приятели ли са, поисках да разбера. Пренебрегна въпроса ми и почти шепнейки, дискретно попита дали имам достатъчно пари, за да платя кафето и сладкишите. Отвърнах му, че разполагам с достатъчно, за да платя моята сметка. „Ще платиш ли и за Джордж?“, рече, усмихвайки се мазно. Казах твърдо НЕ. Изглеждаше изненадан — не наранен или обиден, а направо смаян. Повиках келнера и платих моята сметка. Станах и се отправих към вратата. Слязох по стъпалата. Само миг и — бе пошушнал нещо на келнера — той ме последва на улицата. „Е — рекох, — беше приятна вечер. Сега ти пожелавам лека нощ.“ „Не тръгвай още — настоя, — само две минути. Тя живее точно отсреща.“„Кой?“, попитах наивно. „Моята приятелка.“ „А — поклатих глава, — значи, е много удобно. Следващият четвъртък, нали?“ И отминах. Джордж се приближи и пак ме хвана за ръката. „Дай ми петдесет драхми, моля те.“„Не — казах, — нищо няма да ти дам.“ Направих няколко крачки. Отново ме застигна. „Моля, трийсет драхми!“„Не — отсякох, — никакви драхми тази вечер.“„Петнайсет драхми!“„Не“, повторих, отдалечавайки се. Бях на десетина метра от него. Той се провикна: „Пет драхми!“„Не! — викнах аз. — Нито една драхма! Лека нощ!“