Генри Миллер - Колосът от Маруси

В началото бях ядосан; чувствах се измамен. Но след като обиколих сградата няколко пъти, реших, че така е било писано. Поне бях свободен да си замина. Макс бе свободен единствено да стои тук и да харчи оставащите му драхми. Войната се разрастваше. Скоро и Балканите щяха да пламнат. И нямаше да имам избор.

На следващия ден отидох при американския посланик, за да разбера още колко време ще ми отпуснат. Бившият директор на The Dial 114 114 Американско списание, издавано между 1840 и 1929 г. В периода 1920–1929 г. фокусът му е бил върху модернистичната литература. — Б.пр. , както се оказа, ме посрещна сърдечно. Зарадвах се да чуя за огромната му симпатия и любов към гърците. Всичко премина гладко. Няма нужда от бързане. Само, моля ви, пригответе се да отпътувате колкото се може по-скоро. Усетих, че ще е най-добре любезно да се съглася. И така, стиснах учтиво ръката на нашия посланик, господин Линкълн Маквий, и си тръгнах. На излизане се прекръстих по православния начин.

Зимата наближаваше; дните бяха къси и слънчеви, нощите — дълги и студени. Звездите изглеждаха по-ярки от всякога. Поради недостиг на въглища отоплението се пускаше само по един час сутрин и вечер. Набързо бях скован от ишиас, което ми напомни, че остарявам. Голфо, камериерката, беше силно загрижена; Сократ, нощният портиер, се качваше всяка вечер, за да ме разтрие с някакъв гръцки конски мехлем; собственикът на хотела ми пращаше грозде и минерална вода; Ники с нилскозелените очи идваше и ми държеше ръката; пиколото носеше писма и телеграми. Общо взето, беше една доста приятна болест.

Няма да забравя нощните разходки из Атина под есенните звезди. Често се изкачвах на хълма Ликабет и прекарвах там час или повече, съзерцавайки небето. Харесваше ми, че гледката бе толкова гръцка — не просто небето, а къщите, техният цвят, прашните пътища, голотата, звуците, които долитаха откъм къщите. Имаше нещо непорочно във всичко това. В един запустял квартал, където улиците носят имена на философи, аз бродех в толкова плътна и същевременно толкова кадифена тишина, та ми се струваше, че въздухът е изпълнен със стрити на прах звезди, чиято светлина издава недоловим звук. Атина и Ню Йорк са градове, заредени с електричество, единствени по рода си от тези, които съм виждал. Но Атина е просмукана с теменуженосиня реалност, обгръщаща те нежно като милувка; Ню Йорк притежава живостта на механичен чук, която те влудява с безпокойство, ако нямаш вътрешни устои. И в двата случая въздухът прилича на шампанско — ободрява и съживява. В Атина усетих удоволствието от самотата; в Ню Йорк винаги съм се чувствал самотен, самотата на животно в клетка, която ражда престъпления, секс, алкохол и други лудости.

Към полунощ по обратния път към хотела нерядко пред мен се изпречваше някой лукав грък, знаещ достатъчно английски, та да подхване безцелен разговор. Обикновено ми предлагаше да изпием по кафе, преструвайки се на изключително радостен да се срещне с друг американец. Една вечер попаднах на критянин от Ютика, щата Ню Йорк. Бил се върнал, за да отбие военната си служба в Гърция, тъй рече. Имал брат в Ираклион, много заможен. След куп празни приказки, въпроси за здравословното ми състояние и тъй нататък той срамежливо призна, че не му достигат седемдесет и три драхми за корабния билет до Крит. Седемдесет и три драхми са около половин долар, а защо да не дадеш половин долар на странник от Ютика, който желае да си отбие военната служба в чужбина, особено ако вече ти е платил кафето, сладкиша и сладоледа, предложил ти е от цигарите си и те е поканил да се възползваш от колата на неговия брат, като отидеш на Крит. Не му бях споменал, естествено, че току-що съм се върнал оттам. Слушах го мълчаливо и с разбиране и се правех на толкова наивен и невеж, колкото се очаква да е един американец. Честно казано, страшно ми се искаше да бъда измамен — иначе щях да се почувствам излъган, заблуден относно гръцкия характер. С изключение на първия ми ден в Гърция, нито един грък не се бе опитал да ме преметне. И може би този щеше да успее, ако не беше така непохватен. Първо, познавах Ютика доста добре, тъй като там бях прекарал един от медените си месеци, а пък улиците, които той нарече свой дом, не съществуваха; второ, допусна грешката да ми каже, че ще отиде до Ираклион с „Елси“, а аз знаех, понеже тъкмо бях пристигнал с това корабче, че то няма да пътува за Крит в следващите няколко месеца; трето, след като се бях поинтересувал какво мисли за Фестос, което се произнася по един и същ начин на всички езици, дори и на китайски, ме беше попитал какво е това, и като му отговорих, че е селище, рече, че никога не бил чувал, даже се усъмни, че съществува; четвърто, не можеше да се сети за името на хотела, в който трябваше да отседна в Ираклион, а за човек, роден в Ираклион, където има само два хотела, тази неочаквана загуба на паметта ми се стори шокираща; пето, не приличаше на критянин повече, отколкото някой от Канарси, и силно се съмнявах, че въобще е виждал това място; шесто, твърде свободно разполагаше с колата на брат си, а колите не са чак толкова често срещани на Крит, където воловете все още теглят ралото. Нито едно от тези обстоятелства не би ме възпряло да му дам седемдесет и трите драхми, тъй като, бидейки американец по рождение, половин долар винаги ми се е струвал идеалната монета, която да хвърлиш в канала, ако няма за какво по-добро да я използваш. Просто исках да разбере, че знам, че ме лъже. И му го казах. Той се престори на обиден. Когато му обясних защо мисля, че ме лъже, стана мълчаливо и рече, че ако някога съм отидел на Крит и съм се срещнел с брат му, съм щял да съжалявам за думите си — и наперено излезе, опитвайки се да изглежда колкото се може по-наранен и оскърбен. Викнах келнера и го попитах дали познава този мъж. Той се усмихна: „Да, разбира се, преводач е“. Поинтересувах се и дали е живял дълго в Атина. „Цял живот“, отвърна човекът.