Генри Миллер - Колосът от Маруси

Когато се върнах в Атина, ме очакваше цял куп писма, препратени от Париж, както и няколко пощенски известия, приканващи ме да се отбия при първа възможност, за да получа пари. В „Америкън Експрес“ също имаше пари за мен, които мои приятели от Америка бяха изпратили. Голфо, камериерката, която беше от Лутраки, където някога Кацимбалис държал казино, и която неизменно ми говореше на немски, бе развълнувана от перспективата да се сдобия с пари от няколко места едновременно. И нощният портиер Сократ беше развълнуван, също и пощаджията, който винаги се усмихваше широко, когато ми броеше парите. В Гърция, както и на други места, получиш ли пари от чужбина, от теб се очаква да правиш дребни подаяния наляво и надясно. Същевременно бях дискретно уведомен, че за сумата, която плащам в Гранд Хотел, бих могъл да имам отлична стая със собствена баня в един от най-изисканите хотели. Предпочетох обаче да си остана там. Харесвах камериерките, портиерите, пиколата и самия собственик; харесвам второкласни или третокласни хотели, които са чисти, макар и захабени, виждали са и по-добри дни, където можеш да усетиш дъха на миналото. Харесваха ми бръмбарите и едрите буболечки, дето неизменно откривах в стаята си, щом запалех лампата. Харесваха ми широките коридори и тоалетните, наблъскани в дъното на етажа. Харесваше ми мрачният двор и звученето на мъжкия хор, който репетираше в някаква зала наблизо. За няколко драхми пиколото, парижанин на четиринайсет, ми носеше писмата на ръка, лукс, какъвто никога преди не си бях позволявал. Едва не откачих, получавайки толкова много пари накуп. Бях на път да се сдобия с костюм, от който имах остра нужда, ала, за щастие, чичото на пиколото, собственик на ателие близо до турския квартал, не успя да го ушие достатъчно бързо. После за малко да купя колело на пиколото, което, кълнеше се той, щяло да му бъде от изключителна полза при изпълнение на дребните поръчки, но тъй като не можа да си хареса веднага, за компенсация му дадох няколко пуловера и чифт вълнени панталони.

Един ден Макс, който нямаше друга работа, освен да разнася информационните бюлетини на британското пресбюро с колата си, обяви, че има рожден ден и че възнамерява да прахоса дребно състояние, събирайки всичките си приятели и познати да хапнат и пийнат. Имаше нещо отчаяно в едно такова честване на рожден ден. Въпреки леещото се шампанско, изобилието от екзотични ястия, жените, музиката, танците, някак си не се получи. Англичаните, разбира се, веднага се напиха и по техния си очарователен рибешки начин се гмурнаха в обичайната кома. Тържеството ми напомни за друга една вечер, която бях прекарал в Лондон в зала за танци с някакъв мъж от Багдад. През цялото време той ми говори за застраховки или пък за официални костюми и как трябва да се носят. Макс, който поради здравословни причини не можеше да пие, не спираше да пълни чашите и грееше с отразен блясък, подобно на осветена от поклащащи се полилеи стая. Беше му хрумнала идеята да доведе пиршеството до приятен край, като подкара към забравени от Бога руини и потроши там колата. На предишно празненство, за изненада на персонала, се бе качил с автомобила си по стълбището на хотел „Крал Джордж“. Тръгнах си към три сутринта пиян, но не и весел.

Горе-долу по същото време дойде писмо от американското консулство, с което ме молеха да се явя, за да се реши дали ще бъде потвърдена валидността на паспорта ми. Отидох да получа разяснения. Тъй като съм американец по рождение, не взех нещата на сериозно. Просто бюрокрация, рекох си. Нося ли снимка, попитаха ме веднага. Не, не се бях сетил. Портиерът ме поведе по улицата да потърсим някакъв фотограф, дето обикновено стоял на един ъгъл малко по-надолу. Апаратът му беше там, но от него — ни следа. Тъй като нямах никаква друга работа, седнах на бордюра и търпеливо зачаках. Когато се върнах обратно в канцеларията, заварих там неколцина американизирани гърци, които предстоеше да бъдат разпитани. Мазен стар селянин, който очевидно беше натрупал богатство в Америка, ме поразвесели. Разговаряше на гръцки с една от секретарките, гъркиня. Явно не му допадаха нейната експедитивност и леко надменното й отношение. Започна да се инати. Не искаше да отвръща на задаваните му въпроси нито с „да“, нито с „не“. Беше надушил нещо нередно. Младата жена бе почти извън себе си от яд. Ала колкото повече побесняваше, толкова по-невъзмутим ставаше той. Тя ме погледна отчаяно. Помислих си: тъй ти се пада, от къде на къде ще измъчваш хората с тия тъпи въпроси? Най-накрая дойде и моят ред. Какво правите в Гърция? Къде е домът ви? Колко близки или роднини имате? За кого работите? Бях толкова радостен от факта, че не се затруднявах да отговарям направо — нямам дом, нямам роднини, нямам шеф, нямам цел и прочее, та когато чиновникът ме попита: „Не можете ли да пишете някъде другаде?“, отвърнах: „Разбира се, аз съм свободен човек, мога да работя където си поискам, никой не ми плаща, за да пиша“. При което той каза — много умно от негова страна: „Добре тогава, смятам, че можете да пишете и в Америка, нали?“. А аз отвърнах: „Естествено, защо не? Само че не желая да пиша в Америка. Сега пиша за Гърция“. Както и да е, играта свърши, бях загубил, както малко по-късно узнах. Кратко съвещание с по-висшестоящ и паспортът ми беше върнат невалиден. Това означаваше: прибирай се вкъщи възможно най-скоро. Изчезвай!