Генри Миллер - Колосът от Маруси

Нямаше никога да отида в Гърция, ако не беше онова момиче Бети Райън, с което живеехме в една и съща къща в Париж. Една вечер бяхме седнали на чаша бяло вино и тя взе да разказва разни случки от пътешествията си по света. Винаги я слушах с голямо внимание — не само защото приключенията й бяха необикновени, но и защото всеки път, когато заговореше, сякаш започваше да рисува: и всичко, което описваше, оставаше в съзнанието ми като завършено платно на изкусен майстор. През онази вечер разговорът ни бе по-особен: най-напред говорихме за Китай и за китайския език, който се била заела да учи. Скоро се озовахме в Северна Африка, в пустинята, насред племена, за които никога дотогава не бях чувал. После изведнъж вече крачеше съвсем сама покрай някаква река, светлината бе тъй ярка, а аз я следвах, доколкото успявах, под заслепяващите слънчеви лъчи, ала тя се изгуби и аз се озовах бродещ из странна земя, слушайки език, напълно непознат за мен. Тя, тази моя позната, не е точно разказвач, но в известен смисъл има дарба на художник, защото никой досега не е съумявал да ми предаде толкова подробно и дълбоко атмосферата на някое място, както тя го стори в разказите си за Гърция. Доста по-късно разбрах, че всъщност се бе заблудила, а и аз с нея, близо до Олимпия, ала дотогава за мен всичко това бе просто Гърция, един свят на светлина, за който никога не бях мечтал и не се бях надявал да видя.

Месеци преди този разговор аз вече получавах писма от Гърция от моя приятел Лорънс Даръл, който на практика бе превърнал Корфу в свой дом. Писмата му бяха изключително впечатляващи, но ми звучаха леко нереално. Даръл е поет и от описанията му лъхаше поезия: поради факта, че в тях фантазията и реалността, историческото и митологичното умело се преплитаха, те ме объркваха. Едва по-късно щях да открия сам за себе си, че това объркване не е нереално и не се дължи единствено на поетически наклонности. Ала по онова време все още си мислех, че той преувеличава, че това е неговият начин да ме придума да приема някоя от непрестанните му покани да го посетя и да остана на острова.

Няколко месеца преди войната да избухне, аз реших да си устроя дълга ваканция. Най-малкото защото отдавна ми се искаше да посетя долината на река Дордон 1 1 Река в Югозападна Франция. Там, където в нея се влива Везер, е разположен скален навес, в който през 1868 г. за първи път са били открити останки от кроманьонеца. — Б.р. . И тъй, стегнах пътната си чанта и хванах влака за Рокамадур, където пристигнах рано една сутрин, по изгрев-слънце, докато луната все още ярко блестеше. Това си беше проблясък на гениалност от моя страна — да се разходя покрай Дордон, преди да се гмурна в ослепителния и древен свят на Гърция. Дори самата възможност да хвърлиш един поглед към черната, обвита в мистерия река от красивите възвишения в покрайнините на Дом е шанс, за който можеш да бъдеш благодарен през целия си живот. За мен тази река и тези места принадлежат на поета Райнер Мария Рилке. Те не са нито френски, нито австрийски, нито дори европейски — това е магическо кътче, чиито граници са очертани от поетите, и те са единствените, които биха могли да предявят претенции към него. Това е най-близкото до рая кътче, като частица от Гърция. Нека го наречем „рая на французина“ в името на компромиса. Всъщност мястото сигурно си е било рай в продължение на много хиляди години. Мисля, че е било такова и за кроманьонеца, въпреки че вкаменелостите из огромните пещери говорят за едни по-скоро озадачаващи и ужасяващи условия на живот. Вярвам, че кроманьонецът се е заселил тук, защото е бил изключително умен и е имал силно развит усет за красота. Вярвам, че и религиозното чувство му е било присъщо и е разцъфнало тук, макар той да е живял като животно в пещерните дълбини. Вярвам, че тази вълшебна и спокойна част на Франция винаги ще бъде свещено за човека място, а когато градовете убият поетите, ще стане убежище и люлка за идните поети. Повтарям: за мен бе особено важно да зърна Дордон; тя ми дава надежда за бъдещето на човечеството, за бъдещето на самата Земя. Един ден Франция може би няма да съществува, но Дордон ще продължава да живее, също като мечтите, които вдъхват живот на човешката душа.

В Марсилия се качих на кораб за Пирея. Приятелят ми Даръл трябваше да ме посрещне в Атина и да ме отведе до Корфу. На борда имаше много левантийци.