Генри Миллер - Колосът от Маруси

На следващия ден реших да се отправя към Корфу, където ме очакваше моят приятел Даръл. Когато отплавахме от Пирея към пет следобед, слънцето все още жареше като пещ. Бях направил грешката да си купя билет втора класа. Като видях обаче добитъка, който беше качен на борда на корабчето, сламата за него и всевъзможните смахнати джунджурии, които гърците мъкнеха със себе си, аз веднага се преместих в първа класа, бе съвсем малко по-скъпо. Дотогава не бях пътувал в първа класа в какъвто и да било транспорт, с изключение на парижкото метро — това за мен си беше истински лукс. Стюардът постоянно сновеше наоколо с поднос, отрупан с чаши вода. Първата гръцка дума, която научих, беше nero (вода), една толкова хубава дума. Нощта вече се спускаше и островите се мержелееха в далечината, сякаш носещи се по водната повърхност, а не застинали в покой. Появиха се звездите с техния величествен блясък, вятърът бе лек и разхлаждащ. В миг започнах да прозирам какво представлява Гърция, каква е била и каква ще бъде завинаги, дори и сполетяна от нещастието да е залята от американски туристи. Когато стюардът ме попита какво бих желал за вечеря, когато разбрах какъв избор ми се предлагаше, аз останах потресен и почти се просълзих. Менюто на едно гръцко корабче е направо зашеметяващо. Предпочитам добрата гръцка храна пред френската, макар това признание да звучи еретично. Имаше много за ядене и много за пиене, а като добавим и свежия въздух, и небето, обсипано със звезди… На тръгване от Париж си бях обещал да не се захващам с никаква работа. Това беше първата ми истинска ваканция от двайсет години насам и ето че сега бях готов за нея. Всичко ми изглеждаше такова, каквото би трябвало да е. Времето вече не съществуваше, съществувах само аз, понесъл се на борда на едно бавно корабче, готов за срещи с нови хора и с онова, което би се случило. Из дълбините на морето, сякаш самият Омир бе устроил това за мен, изникваха островчета, самотни, безлюдни, призрачни в чезнещата светлина. Не бих могъл да искам повече. Имах всичко, което човек може да желае, и знаех това. Знаех също, че не е изключено никога вече да не се повтори. Усещах приближаването на войната — все повече и повече с всеки изминал ден. Но още известно време щеше да цари мир и може би хората щяха да се държат като човешки същества.

Не минахме през Коринтския канал, защото имало свлачище, и на практика заобиколихме целия полуостров Пелопонес. На втората вечер от пътуването хвърлихме котва в Патра, срещу Месолонги. Оттогава съм бил неведнъж в това пристанище, все по едно и също време на деня, и неизменно усещах онова обаяние, което ме завладя първия път. Право срещу теб изниква голям нос, приличащ на стрела, забила се в планинския склон. Електрическите светлини покрай бреговата линия някак си напомнят за Япония. В осветлението на всички гръцки пристанища има нещо импровизирано, което поражда впечатлението за предстоящ празник. Със самото ти влизане в пристанището малките лодки тръгват да те посрещнат — пълни са с пътници и багаж, добитък, постеля и мебели. Мъжете гребат прави, оттласквайки се, вместо да загребват. Изглеждат неуморими, превозващи тежките си товари без усилие, сръчно и с едва забележими движения на китката. С приближаването им около теб настава същински ад. Всеки тръгва в неправилната посока, всичко е объркано, хаотично, в безпорядък. Но никога няма загубили се или наранени, нищо не е откраднато, никой никого не е ударил. Това е някакъв вид ентусиазъм, породен от факта, че за гърка всяко събитие, без значение колко банално е то, е уникално. Обичайното той винаги прави като че за пръв път — любопитен е, ненаситно любопитен и експериментаторски настроен. Експериментира заради самия експеримент, а не за да изобрети по-добър или по-ефикасен начин за вършене на нещата. Обича да прави всичко с ръцете си, с цялото тяло и, бих добавил, с душата си. Така Омир продължава да живее. И въпреки че не съм прочел и един ред от Омир, вярвам, че съвременният грък не се различава особено от древния. Ако не друго, днес той е повече грък от всякога. И тук би трябвало да отворя скоба и да кажа няколко думи за моя приятел Майо, художника, с когото се бях запознал в Париж. Малиаракис беше истинското му име и май бе родом от Крит. Както и да е, още с акостирането ни в Патра бях обзет от мисълта за него. Сетих се как в Париж го бях карал да ми разкаже нещо за Гърция и изведнъж, докато влизахме в пристанището, аз разбрах всичко, което той се бе опитвал да ми обясни през онази вечер, и ми стана тъжно, че не беше сега до мен, за да сподели възхищението ми. Спомням си как спокойно и с непоклатима увереност ми каза, след като ми беше описал страната си по възможно най-добрия начин, на който бе способен: „Милър, Гърция ще ти хареса, сигурен съм“. Някак си тези думи ме впечатлиха повече, отколкото целия му разказ. Ще ти хареса… Врязаха се в съзнанието ми. „Господи, да, харесва ми“, повтарях си отново и отново, опрян на перилата, наблюдавайки цялото това движение и врява. Вдигнах глава и се загледах в небето. Никога досега не бях виждал подобно небе. Беше великолепно. Почувствах се съвършено откъснат от Европа. Бях навлязъл в едно ново царство като свободен човек — и всичко се бе обединило, за да направи преживяването ми неповторимо и плодотворно. Исусе, бях щастлив. Ала за пръв път в живота си го осъзнавах напълно. Да си просто щастлив, е хубаво, да знаеш, че си щастлив, е още по-добре, но да разбираш, че си щастлив, и да знаеш защо и колко, поради какво стечение на обстоятелства и събития, и все така да си щастлив, да изпитваш щастие от това състояние и знание, е, това вече е повече от щастие, то е блаженство, и ако ти е останала капка разум, трябва да се самоубиеш, без да мръднеш от мястото си, и да сложиш край на всичко. Точно така се чувствах — само дето нямах нито силата, нито куража да се самоубия там и тогава. И добре, че не го сторих, защото ми предстояха още страхотни мигове, нещо повече дори и от блаженство, нещо, което, ако някой друг се бе опитал да ми опише, не бих му повярвал. Тогава не знаех, че един прекрасен ден ще се озова в Микена или във Фестос, или че ще се събудя една сутрин и поглеждайки през илюминатора, със собствените си очи ще видя мястото, което бях обрисувал в своя книга, без да подозирам нито че съществува, нито дори, че се нарича така, както го бях назовал във въображението си. Чудни неща могат да ти се случат в Гърция — чудно хубави неща, които не се случват никъде другаде по земята. Някак си, сякаш Той й кима одобрително от висините, Гърция си остава под закрилата на Създателя. Хората може да се лутат в своите си дребнавости и безсмислени бъркотии дори и в Гърция, но Божията магия тук е все още жива и без значение какво човешкият род би могъл или би се опитал да натвори, Гърция си остава свещено място — и аз вярвам, че ще е така за вечни времена.