Генри Миллер - Колосът от Маруси

Пътуването от Пирея до Атина е едно добро запознанство с Гърция. В него няма нищо привлекателно. То те кара да се запиташ защо си избрал да дойдеш тук. Гледката излъчва не просто пустота и безплодие, но и нещо ужасяващо. Чувстваш се гол и ограбен, почти унищожен. Шофьорът сякаш бе животно, по чудо научено да управлява една бясна машина: водачът ни непрестанно му казваше да завие ту наляво, ту надясно, като че минаваха от тук за пръв път. Стана ми жал за шофьора, който също щеше да бъде измамен. Имах чувството, че той може да брои най-много до сто; също така имах чувството, че би ни вкарал и в канавката, ако му се кажеше. Когато стигнахме — беше същинско безумие да тръгнем направо натам, — видяхме няколкостотин човека, щурмуващи портите на Акропола. Жегата беше толкова ужасна, че си мислех единствено къде бих могъл да седна и да се насладя на мъничко сянка. Открих едно що-годе прохладно местенце, за да отдъхна, докато аржентинецът си обмени парите. Водачът ни остана при входа заедно с шофьора, след като ни бе предал на един от официалните екскурзоводи. Той щеше да ни придружи до храма на Юпитер, до Тезейона и до още куп други места веднага щом се наситехме на Акропола. Естествено, така и не посетихме тези забележителности. Казахме му да ни откара в града, да ни намери някое прохладно заведение и да ни поръча сладолед. Наближаваше десет и трийсет, когато се настанихме на терасата на едно кафене. Всички изглеждаха капнали от умора заради горещината, дори и гърците. Изядохме сладоледа, изпихме студената вода, после си поръчахме още сладолед и още студена вода. След това си взех един горещ чай, защото изведнъж се сетих как някой ми бе разправял, че горещият чай разхлажда.

Таксито беше спряно до бордюра с работещ двигател. Нашият водач като че ли бе единственият, който не обръщаше внимание на жегата. Сигурно си е мислел, че щом се посъвземем малко, отново ще хукнем под това слънце да разглеждаме руини и паметници. Най-накрая му заявихме, че повече нямаме нужда от услугите му. Рече, че не бързал за никъде, нямал нищо спешно да върши и бил щастлив да ни прави компания. Отвърнахме му, че за днес ни стига и бихме желали да оправим сметката. Той повика сервитьора и плати от собствения си джоб. Настоявахме да ни каже каква е сумата. Противеше се, на лицето му бе изписана дяволска неохота. Поиска да разбере колко според нас струват услугите му. Казахме му, че не знаем — нека той сам прецени. При което след дълга пауза, оглеждайки ни от глава до пети, килнал шапката си назад, избърсвайки потта от челото си и прочее, невъзмутимо изтърси, че 2500 драхми били достатъчни. Хвърлих един поглед на спътника си, подтиквайки го да открие ответен огън. Гъркът, естествено, бе напълно подготвен за реакцията ни. Трябва да призная, че тъкмо това — лукавството и хитростта — наистина ми харесва у гърците. Почти веднага той рече:

— Добре, щом не смятате моята цена за справедлива, тогава вие ми кажете цена.

Така и сторихме. Скалъпихме му една толкова абсурдно ниска, колкото висока бе неговата. Това му се понрави, такова дръзко пазарене. В интерес на истината и на нас ни се понрави. Защото по този начин услугите му се превръщаха в нещо осезаемо и реално, все едно бяха стока. Претегляхме ги, оценявахме ги, подхвърляхме ги насам-натам, като да бяха зрели домати или царевични кочани. И най-накрая се споразумяхме за не особено справедлива цена, тъй като щеше да е подигравка със способностите на водача ни, но се съгласихме, че при конкретните обстоятелства, поради горещината, поради това, че не бяхме разгледали всичко, и тъй нататък, и тъй нататък, такава и такава сума би била прилична и така щяхме да се разделим като приятели. Спорихме дълго за една дреболия — колко бе платил нашият водач на официалния екскурзовод в Акропола. Той се кълнеше, че му бил дал 150 драхми. Аз обаче бях свидетел на сделката и знаех, че бяха само 50. Той настояваше на своето, твърдейки, че съм се излъгал. Изгладихме положението, като приехме, че по недоглеждане му бил дал 100 драхми повече — казуистика, толкова дълбоко чужда на природата на гърка, че ако бе решил в този момент да ни ограби до шушка, всички гръцки съдилища биха проявили разбиране и биха го оправдали.

Час по-късно се сбогувах с моя спътник и се озовах разсъблечен в една стая в малък хотел, струваща ми два пъти повече от обичайното, и така лежах гол в леглото, потънал в локва пот, до девет вечерта. Потърсих ресторант, опитах се да хапна, но още след първите хапки се отказах. Никога дотогава не ми е било толкова горещо. А седенето близо до електрическа светлина си беше живо мъчение. След като изпих няколко студени напитки на терасата на ресторанта, се запътих към парка. Трябва да е било към единайсет часа. Хора от всички страни се стичаха натам. Това ми напомни за Ню Йорк в знойна августовска вечер. Ето я отново тълпата, нещо, което не бях виждал в Париж, освен по време на провалилата се революция. Шляех се из парка, вървейки бавно към храма на Юпитер. Малки масички бяха безразборно наслагани по протежение на прашните алеи — на тях седяха притихнали двойки, разговарящи шепнешком, отпивайки от чаши с вода. Чашата с вода… тя бе навсякъде. Беше влудяващо, същинска мания. Започнах да гледам на водата като на нещо съвсем различно, като на нов, жизненонеобходим елемент на живота. Земя, въздух, огън, вода. Точно сега водата беше най-важният. Виждайки влюбените двойки в тъмното, пиещи вода, седящи сред покой и тишина, у мен се зароди едно невероятно, прекрасно отношение към характера на гърците. Прахолякът, жегата, беднотията, пустошта, сдържаността им и навсякъде тази вода в малки чаши, стояща помежду смълчаните, смирени двойки, ме накараха да мисля, че в това място има нещо свещено, даващо храна и опора. Разхождах се като омагьосан през тази първа нощ в „Запион“. В паметта ми този парк си остава единственият подобен, който някога съм виждал. Това е квинтесенцията на всички паркове; нещо такова човек понякога изпитва, когато гледа картина или си мечтае за място, където би искал да бъде, ала което така и не успява да открие. Сутрин също е приятно, както ми предстоеше да установя. Но вечер, след като си се озовал тук, дошъл отникъде, усещащ твърдата земя под краката си, вслушан в жуженето на чуждоезичната реч, тогава паркът е вълшебен — още по-вълшебен за мен, може би защото си мисля за него като за изпълнен с най-бедните, ала и най-благородните хора на света. Радвам се, че пристигнах в Атина с вълната на тази непоносима жега, радвам се, че видях града при най-лошите възможни условия. Почувствах истинската сила на обитателите му, тяхната чистота, величие, смиреност. Видях децата им — гледка, която ме стопли, защото, идвайки от Франция, ми се струваше, че светът е бездетен, сякаш вече не се раждат деца. Видях хора в дрипи, а това беше пречистващо. Гъркът знае как да живее със своите дрипи — те не го унижават, нито оскверняват, за разлика от бедняците в останалите страни, в които съм бил.