Генри Миллер - Колосът от Маруси

Рано една сутрин си събрахме багажа и тръгнахме обратно към Калами. Беше необикновено зноен ден, а ни предстоеше двучасово катерене, преди да стигнем до планинското селце, където Спиро щеше да ни чака с колата. Първо трябваше да прекосим една пясъчна ивица в галоп, защото дори и през сандалите пясъкът изгаряше ходилата. После дойде ред на дълъг преход по коритото на пресъхнала река, който заради огромните камъни си беше изпитание даже и за най-здравите глезени. Най-накрая се добрахме до пътеката, извиваща се по планинския склон, по-скоро дере, отколкото пътека, която затрудни даже и планинските понита, на които бяхме натоварили вещите си. Докато се изкачвахме, отгоре се разнесе странна мелодия. Подобно на гъстата мъгла, издигаща се от морето, тя ни обгърна в носталгичните си гънки и после също тъй внезапно заглъхна. Подир стотина метра се натъкнахме на поляна, насред която имаше огромен казан, пълен с отровна течност — инсектицид за маслиновите дървета, който млади жени разбъркваха, пеейки. Това беше песен за смъртта, която удивително подхождаше на обвития в мъгли пейзаж. Тук и там, където парообразните облаци се бяха разсеяли, за да разкрият групичка дървета или голи назъбени камънаци, ехото на тревожната мелодия гърмеше като духов оркестър. От време на време голям синеещ се къс от морето изплуваше от мъглата — не на равнището на сушата, а някъде по средата между земята и небесата, като след тайфун. Къщите също, когато масивните им силуети разпръскваха миража, изглеждаха сякаш увиснали във въздуха. Цялата атмосфера бе изпълнена със страховито библейско величие, допълвано от подрънкващите звънчета на понитата, ехото на отровната песен, едва доловимото боботене на морските вълни далеч долу и неразбираемия шепот на планината, който най-вероятно не бе нищо друго освен камбанен звън от храмовете в знойната мараня на йонийското утро. Приседнахме да отдъхнем на ръба на пропастта, твърде запленени от гледката, за да можем да продължим нататък през прохода, водещ към ясния слънчев свят на трудовото ежедневие в планинското селце отвъд. В това оперно царство, където „Даодъдзин“ 10 10 „Даодъдзин“ — трактат, който според традицията е написан от древнокитайския философ Лаодзъ, живял през VI в. пр.н.е., основоположник на даоизма. Означава буквално „Книгата за Пътя и неговата сила“ и е базисно произведение за философския, както и за религиозния даоизъм. — Б.р. и древните веди 11 11 Веди (санскр. — букв. знание, свещено учение) — съвкупността от най-древните текстове на индийската литература, свещените книги на индуизма. — Б.р. драматично се сливаха в полифоничен дисонанс, вкусът на леката гръцка цигара още повече наподобяваше вкуса на слама. Тук дори самото небце се настройваше метафизично — това беше драма на въздушните сфери, на висините, на извечния конфликт между душата и духа.

Следваше проходът, който завинаги ще остане в паметта ми като кръстопът на безсмислени касапници. Сигурно тук едно подир друго са се извършвали най-страховитите, породени от жажда за мъст кланета в безкрайната кървава история на човечеството. Този проход е капан, изобретен от самата Природа, за да погуби човека. Гърция е пълна с подобни смъртоносни капани. Той е като мощен космически камертон, по който се настройва опияненият слаб свят, където героични и митологични образи от бляскавото минало непрекъснато заплашват да вземат връх над съзнанието. Древният грък е бил убиец: живял е в груба реалност, която терзаела духа и го довеждала до изстъпление. Воювал с всекиго, дори със самия себе си. Тази огнена анархия е породила просветляващата, целебна метафизична философия, която и до днес очарова света. Вървях през прохода, криволичейки на зигзаг с формата на свастика, за да се измъкна и да се добера до високото плато, и ми се струваше, че газя из призрачни морета от кръв; земята тук не бе с цвят на изгоряло и сгърчена, както обикновено в Гърция, а бледа и сякаш изкълчена, като осакатените ръце и нозе на убитите, изоставени под безжалостното слънце да изгният и да напоят с кръвта си корените на дивите маслинови дървета, вкопчили се в стръмните склонове с хищни нокти. В този планински проход сигурно е имало и мигове на просветление, в които хора от различни раси са стояли, стиснали си ръцете, взиращи се един в друг със съчувствие и разбиране. Сигурно и питагорейците са идвали тук, в това място на кървава сеч, осеяно с праха на убитите, за да размишляват сред покой и усамотение, получавайки нова яснота, ново откровение. Цяла Гърция е увенчана с подобни парадоксални места; навярно това обяснява факта, че Гърция е добила свобода като държава, нация, народ, за да продължи да бъде сияен кръстопът на променящото се човечество.