Генри Миллер - Колосът от Маруси

В Калами дните се нижеха плавно като песен. От време на време написвах по някое писмо или се опитвах да рисувам акварел. В къщата имаше богата библиотека, но аз нямах никакво желание да поглеждам книга. Даръл ме караше да прочета сонетите на Шекспир и след като ме бе тормозил близо седмица, аз прочетох един, може би най-загадъчният, който Шекспир е сътворил (мисля, че беше „Фениксът и Гълъбът“ 12 12 Става дума за поемата на Шекспир „The Phoenix and the Turtle“, неточно превеждана и като „Фениксът и Костенурката“. — Б.р. ). Скоро след това по пощата получих „Тайната доктрина“ 13 13 Един от основните трудове на Елена Блаватска. — Б.р. и се захванах с нея на мига. Препрочетох и „Дневникът на Нижински“. Знам, че ще се връщам към него отново и отново. Има само още няколко книги, които бих препрочитал — сред тях са „Мистерии“ и „Вечният съпруг“ 14 14 Става дума за „Мистерии“ на Хамсун и „Вечният съпруг“ на Достоевски. — Б.р. . Може би трябва да добавя и „Алиса в Страната на чудесата“. Във всеки случай ми беше много по-добре да си прекарвам вечерите в разговори и пеене или, застанал на скалите, надвесени над морето, да съзерцавам звездите с телескоп.

Когато се появи отново на сцената, графинята ни убеди да й гостуваме в имението, което се намираше в друга част на острова. Прекарахме три прекрасни дни заедно и тогава посред нощ започна мобилизацията на гръцката армия. Война още не бе обявена, но спешното завръщане на краля в Атина бе изтълкувано от всички като зловещ знак. Всеки, който разполагаше със средства, беше решен да последва примера на краля. Град Корфу бе обхванат от истинска паника. Даръл искаше да се запише в гръцката армия и да отиде на албанската граница; Спиро, който бе прехвърлил възрастта за мобилизация, също желаеше да облече войнишка униформа. Така, в истерични действия, изминаха няколко дни и после, като че някой импресарио го бе уредил, всички се озовахме на пристанището в очакване да потеглим за Атина. Корабчето трябваше да пристигне в девет сутринта, но успяхме да стъпим на борда едва в четири на следващото утро. Междувременно кеят беше затрупан с неописуеми камари багаж, върху които неспокойните собственици бяха насядали или налягали, преструвайки се на равнодушни, ала вътрешно се тресяха от страх. Най-позорната сцена се разигра, когато накрая дойдоха лодките, за да отведат пътниците на корабчето. Както обикновено, богатите настояваха те да са първи. Тъй като имах билет за първа класа, и аз се озовах сред тях. Бях дълбоко отвратен и се чудех дали да не се откажа изобщо и да не се върна тихомълком в къщата на Даръл и да оставя събитията да следват своя ход. Ала тогава настъпи някакъв чудодеен обрат и открих, че ние нямаше да сме първите, качили се на борда, а последните. Всичките скъпоценни вещи бяха свалени от лодките и захвърлени обратно на кея. Браво! Сърцето ми подскочи. Графинята, която имаше най-много багаж, щеше да бъде последна. По-късно за моя изненада разбрах, че тъкмо тя беше наредила нещата по този начин. Бе я подразнила бъркотията, а не класовите привилегии. Явно въобще не се страхуваше от италианците — онова, което я тревожеше, беше безпорядъкът и срамната блъсканица. Бе четири сутринта, както споменах, и ярката луна блестеше над бушуващото, разгневено море, когато се отделихме от кея, натоварени в малките лодки. Никога не бях предполагал, че ще напусна Корфу при подобни обстоятелства. Бях леко ядосан на себе си, задето се съгласих да отида в Атина. Повече бях загрижен за прекъсването на блажената си ваканция, отколкото за опасностите на наближаващата война. Все още беше лято и не се бях наситил на слънцето и на морето. Сетих се за селянките и дрипавите дечица, които много скоро щяха да останат без храна, и за изражението на лицата им, докато ни махаха за сбогом. Беше си чисто малодушие да се измъкнеш, оставяйки слабите и невинните на произвола на съдбата. Пак тези пари. Който ги има, бяга; който ги няма, го убиват. Улових се, че се моля италианците да ни пресрещнат, та да не можем да се отървем безнаказано по такъв безсрамен начин.

Когато се събудих и излязох на палубата, корабчето се плъзгаше през един тесен пролив; от двете ни страни имаше ниски голи хълмове и заоблени, осеяни с теменужки могилки с толкова съкровено човешки пропорции, че чак да се разплачеш от радост. Слънцето беше почти в зенита си и блясъкът му бе замайващо ослепителен. Намирах се точно в този мъничък гръцки свят, който бях описал в книгата си няколко месеца преди да напусна Париж. Сякаш се бях събудил, за да разбера, че живея в сън. Имаше нещо необикновено в лъчезарната близост на тези обагрени в лилаво брегове. Плъзгахме се по повърхността като в картина на Русо Митничаря 15 15 Става дума за френския художник постимпресионист Анри Русо. — Б.пр. . Атмосферата бе повече от гръцка — тя бе самата поезия и не принадлежеше на никое време, нито пък място, познато на човека. Корабчето беше единствената ни връзка с реалността. То бе пълно догоре с изгубени души, отчаяно вкопчили се в малкото си земни притежания. Жени в дрипи, с разголени гърди, напразно се опитваха да накърмят ревящите си отрочета; те бяха насядали по палубата в някаква каша от повръщано и кръв, а сънят, през който се носеха, хич и не погалваше клепачите им. Ако тогава ни бяха торпилирали, така и щяхме да се преселим — в повръщано, в кръв и безпорядък — в мрачното подземно царство. В този момент аз ликувах, защото бях свободен от каквото и да било имущество, свободен от всякакви връзки, свободен от страха, завистта, злобата. Бих могъл тихичко да се пренеса от един сън в друг, не притежавайки нищо, не желаейки нищо, не съжалявайки за нищо. Никога не съм бил по-убеден, че животът и смъртта са едно и никое от тях не може да донесе наслада или пък да бъде прието, ако другото липсва.