Генри Миллер - Колосът от Маруси

Едва по-късно, след като се бях завърнал в Корфу и се бях наситил на уединението, успях да дооценя монолозите на Кацимбалис. Лежейки гол под слънцето на ръба на една скала край морето, често затварях очи и се опитвах да възкреся маниера му на говорене. И точно тогава открих, че речта му пораждаше отзвук, че минаваше доста време, преди ехото да стигне до ушите на слушателя. Започнах да я сравнявам с френската реч, която толкова дълго ме бе обграждала. Тя наподобяваше игра на светлината по алабастрова ваза, нещо отразено, подвижно, танцуващо, флуидно, мимолетно, докато езикът на Кацимбалис беше матов, мъгляв, натежал от отзвуци, чийто смисъл може да бъде разбран по-късно, когато ехото оповести сблъсъка с мисли, хора и предмети, намиращи се в далечни краища на света. Французинът огражда речта си със стени, също както градината си — той поставя ограничения във всичко, за да се чувства у дома си. Дълбоко в себе си няма доверие на ближния; скептичен е, защото не вярва във вродената доброта на човешките същества. Станал е реалист, понеже така е по-безопасно и практично. Докато гъркът е авантюрист: той е безразсъден и приспособим, бързо завързва приятелство. Стените, които може да се видят в Гърция, ако не са издигнати от турци или венецианци, датират от времето на циклопите. От собствен опит знам, че няма по-прям, отзивчив, непринуден и лесен за общуване човек от гърка. Става ти приятел веднага: изпитва симпатия към теб. Сприятеляването с французин е дълъг и мъчен процес — може да ти отнеме цял живот. Той е добър в познанствата с минимален риск и никакви последствия. В самата дума ami няма почти нищо от онзи привкус, който се усеща в английското friend. C’est mon ami не може да се преведе като „Това е моят приятел“. Не съществува аналог на тази фраза във френския. Това е една празнина, която така и не е била запълнена, също както при думата „дом“. Такива неща влияят на разговора. Можеш, естествено, да общуваш, но е трудно да разговаряш сърдечно, задушевно. Франция, както често се казва, е една градина и ако я обичаш като мен, може да бъде много красива градина. Тя ме изцери и умиротвори духа ми; възстанових се от сътресенията и раните, които бях получил в собствената си страна. Ала идва ден, в който ти си отново здрав и силен и тази атмосфера престава да бъде подхранваща. Жадуваш да се измъкнеш и да изпробваш силите си. Тогава френският дух изглежда неблаготворен. Желаеш да си създадеш приятели, да си създадеш врагове, да надзърнеш отвъд стените и обработените късчета земя. Копнееш да спреш да мислиш с категориите застраховка живот, осигуровки за болест, пенсия за старост и прочее.

След вкусната вечеря в таверната в Пирея, леко замаяни от рецината, се върнахме обратно на големия площад в Атина. Беше около полунощ, а площадът все още гъмжеше от хора. Кацимбалис веднага надуши мястото, където приятелите му седяха. Бяхме представени на най-близките му другари — Георгиос Сефериадис и капитан Антониу от товарния кораб „Акропол“. Скоро те започнаха да ме засипват с въпроси за Америка и американските писатели. Подобно на мнозинството образовани европейци, знаеха повече за американската литература, отколкото аз някога щях да науча. Антониу бе ходил няколко пъти в Америка и се бе разхождал по улиците на Ню Йорк, Бостън, Ню Орлианс, Сан Франциско и други пристанища. Представих си го как крачи озадачен из огромните ни градове и това ме накара да подхвърля името на Шъруд Андерсън — винаги съм смятал, че той е единственият съвременен американски писател, който кръстосва улиците на нашите американски градове като истински поет. Тъй като почти не бяха чували за него и разговорът ни клонеше към по-познати води, а именно Едгар Алан По, за когото се бях уморил да слушам, ненадейно бях обладан от идеята да лансирам Шъруд Андерсън. За разнообразие аз самият подхванах монолог за писателите, които бродят по улиците на Америка и биват оценени чак когато са стъпили с единия крак в гроба. Толкова се ентусиазирах, че дори се отъждествих с Шъруд Андерсън. Той сигурно щеше да остане поразен, ако узнаеше за подвизите, които му приписвах. Винаги съм имал особена слабост към автора на „Много сватби“. В най-тежките ми дни в Америка тъкмо той ми бе дал опора и утеха посредством произведенията си. Едва неотдавна го срещнах за пръв път и не открих никакво разминаване между човека и писателя. Видях в него родения разказвач, онзи, който би могъл да накара и едно яйце да ликува 19 19 Алюзия за сборника с разкази „Триумфът на яйцето“ на Шъруд Андерсън. — Б.р. .