Генри Миллер - Колосът от Маруси

Десетина подобни дни в Атина и вече ме теглеше неудържимо към Корфу. Войната бе започнала, но тъй като италианците бяха обявили намерението си да запазят неутралитет, не виждах причина да не се завърна и да използвам максимално оставащите летни дни. Като пристигнах, гърците все още бяха мобилизирани по албанската граница. Трябваше ми разрешение от полицията всеки път, когато влизах или излизах от града. Караменайос все така наблюдаваше брега от малката си тръстикова колиба. Началото на учебната година бе близо и Никола щеше скоро да се върне в селото горе в планината. Започна един прекрасен период на усамотение. Време имах предостатъчно. Спиро прати сина си Лилис да ми преподава уроци по гръцки. После Лилис се върна в града и аз останах сам. За пръв път в живота си бях наистина сам. Преживяване, на което се наслаждавах на воля. Привечер се отбивах в къщата на Никола да побъбрим и да чуя вести за войната. След вечеря наминаваше Караменайос. Използвахме около петдесет думи. Скоро обаче установих, че не се нуждаем от повече. Съществуват хиляда начина да разговаряш и думите не помагат, ако липсва душа. Ние с Караменайос горяхме от желание да общуваме. Все едно дали обсъждахме войната или храната. Понякога откривахме, че някоя дума, която бяхме употребявали дни наред — той на английски, аз на гръцки, — означава нещо съвсем различно от онова, което сме си мислили. Ала нямаше значение. Разбирахме се дори и с погрешни думи. Можех да науча пет нови думи вечерта и да забравя шест или осем, докато спя. Важното бе топлото ръкостискане, блясъкът в очите, гроздето, което и двамата поглъщахме, чашите, които вдигахме в знак на приятелство. Понякога се въодушевявах и на смесица от английски, гръцки, немски, френски, чокто, ескимоски, суахили или който и да е език, дето смятах, че върши работа, използвайки стола, масата, лъжицата, лампата, ножа за хляб, му изигравах епизод от живота си в Ню Йорк, Париж, Лондон, Чула Виста, Канарси, Хакенсак или друго място, където никога не съм бил или в което съм се пренасял насън или докато съм лежал упоен на операционната маса. На моменти се чувствах толкова добре, толкова подвижен и пъргав, че се качвах на масата и запявах на някакъв непознат език, или скачах от масата върху скрина, от скрина на стълбището, увисвах на някоя от гредите по тавана, измислях какво ли не, само и само да го забавлявам, да го смая, да го накарам да се превива от смях. В селото ме смятаха за старец заради плешивото ми теме и побелялата коса. Не бяха виждали старец да се държи така необичайно. „Старецът отива да поплува — казваха. — Старецът изкарва лодката.“ Винаги — „старецът“. Ако се разразеше буря и знаеха, че съм в морето, пращаха някой да провери дали „старецът“ се е прибрал благополучно. Щом решах да си направя излет по хълмовете, Караменайос предлагаше да ме придружи, да не ми се случи нещо. Попаднех ли в безизходица някъде, трябваше само да спомена, че съм американец, и дузина ръце се протягаха да ми помогнат. Сутрин излизах и търсех нови заливчета и проливчета, в които да поплувам. Обикновено наоколо нямаше жива душа. Все едно бях Робинзон Крузо на остров Тобаго. Часове наред се излежавах на слънце, без да правя нищо, без да мисля за нищо. Да се заставиш да не мислиш, е постижение, изключително здравословно постижение. Да мълчиш през целия ден, да не погледнеш вестник, да не слушаш радио, да не надаваш ухо на слуховете, да се отдадеш на леност, напълно безразличен към съдбата на света, е най-доброто лекарство, което можеш да си доставиш. Книжните знания изтичат капка по капка; проблемите избледняват и изчезват; връзките неусетно се късат; мислите, когато благоволиш да им дадеш воля, стават съвсем примитивни; тялото се превръща в нов, вълшебен инструмент; започваш да гледаш на растенията, камъните, рибата с други очи; чудиш се какво ли се стремят да постигнат хората с щурите си действия; знаеш, че се води война, ала си нямаш и най-малка представа за причината или защо човешките същества изпитват удоволствие да се избиват; поглеждаш към място като Албания — то постоянно ми се набиваше на очи — и си казваш: вчера беше гръцко, днес е италианско, утре може да е германско или японско, и ти е все едно какво ще си избере да бъде. Когато си наясно със себе си, няма значение какво знаме се вее над главата ти, кой какво притежава и дали говориш на английски, или на мононгахела 22 22 Група индиански племена, населявали Западна Пенсилвания и съседните територии на Източен Охайо, Западна Вирджиния и Западен Мериленд, изчезнали през първата половина на XVII в. — Б.р. . Отсъствието на вестници, отсъствието на новини за онова, което людете вършат в различни краища на света, за да направят живота по-поносим или по-непоносим, е най-великата благодат. Ако можехме просто да премахнем пресата, щяхме да осъществим огромен напредък, сигурен съм. Вестниците раждат лъжи, омраза, алчност, завист, подозрителност, страх, злоба. Нямаме нужда от истината във вида, в който ни я поднасят ежедневниците. Нуждаем се от покой и уединение, и леност. Ако можехме всички да обявим стачка и да спрем да се интересуваме какво прави съседът ни, щяхме да удължим живота си. Бихме могли да се научим да се справяме без телефон, радио и вестници, без каквито и да било машини, без заводи, без мелници, без рудници, без експлозиви, без бойни кораби, без политици, без адвокати, без консерви, без всякакви джунджурии, даже и без ножчета за бръснене или целофан, или цигари, или пари. Това са въздушни кули, знам. Хората стачкуват единствено за по-добри условия на труд, по-високи заплати, повече възможности да станат нещо различно от това, което са.