Генри Миллер - Колосът от Маруси

В Гърция не се сприятелих с нито един англичанин. Чувствах се неловко пред гърците, ако ме срещнеха в компания на англичани. Хората, с които се сближих там, бяха гърци и аз се гордея с тях, за мен е чест, че ме имат за свой приятел. Надявам се, че малцината англичани, които познавах в Гърция, ще разберат, четейки тези редове, какво мисля за поведението им. И се надявам, че ще ме смятат за враг на такива като тях.

Предпочитам обаче да говоря за нещо по-интересно — за Кацимбалис например, за посещението в дома му в Амарусион една привечер. Още един великолепен ден, още един празник в моя живот! Бяхме поканени да отидем по-рано, за да можем да наблюдаваме залеза. Стефанидис бе превел няколко гръцки стихотворения — щяхме да ги чуем на английски. Като пристигнахме, Кацимбалис още не беше се наспал. Бе доста засрамен, че сме го заварили да подремва, понеже постоянно се хвалеше от колко малко сън се нуждаел. Когато слезе при нас, изглеждаше леко объркан и пребледнял. Говореше сякаш на себе си, правейки непонятни жестове с ръце, като че се опитваше, а не успяваше да изтръгне звуци от проклетия клавесин. Мърмореше нещо за някаква дума, която си бе спомнил в съня преди малко. Той постоянно тършуваше из мозъка си за подходящи английски думи и фрази, за да обясни поредния забележителен гръцки образ, на който се бе натъкнал в някоя книга. Та, както казах, бяхме го вдигнали от дълбок сън и сега се въртеше наоколо и залиташе, мърмореше и ръкомахаше, сякаш се мъчеше да махне от себе си паяжини, в които се е оплел. Започна да говори, все още неотърсил се от съня. За да започнеш, подхващаш откъдето и да е, и тъй като току-що бе сънувал, заговори, сънувайки. Сънят бе маловажен, забравен на мига, ала споменът за него го наведе обратно на думата, която го тормозеше, която се бе опитвал да улови дни наред, така твърдеше, думата, която сега му се проясняваше, докато той самият се съвземаше, докато се освобождаваше от паяжините. Тази дума, каквато и да бе, водеше към езика, езикът — към меда, а медът е полезен за човека, както и други разни работи, рецината например, най-вече рецината, полезна е за белите дробове, за черния дроб, за всичко, което те боли, особено повечко рецина, нещо, което не би трябвало да правиш, не бива да пиеш твърде много от нея, но пък което той прави въпреки докторските забрани, особено ако рецината е хубава, като онази, дето бяхме пили предната вечер в таверната в Пирея. Младото агънце също беше добро, дали сме забелязали? Облиза си пръстите, избърса устата си с опакото на ръката, подуши във въздуха, сякаш за да вдъхне отново аромата, носещ се откъм пещта. Спря за миг и се огледа, като да търсеше нещо, с което да си навлажни езика, преди стремглаво да се впусне в монолога. Всички мълчахме. Никой не дръзваше да го прекъсне сега, когато набираше скорост. Стиховете лежаха на масата; очаквахме Сефериадис всеки момент, а с него и капитана. Чувствах как той вътрешно бе взел да полудява, как бързо си правеше сметка дали ще има достатъчно време, за да изкара орляка думи от гърдите си и да го пусне на воля, преди приятелите му да са пристигнали. Пърхаше леко като птичка, която се мъчи да се изтръгне от нечии ръце. Продължаваше да мънка и да мърмори само за да поддържа огъня, докато реши накъде да поеме. И тогава, някак си без да усетим как стана това, вече стояхме на откритата веранда, гледаща към ниските хълмчета, на едно от които се издигаше самотна вятърна мелница, а Кацимбалис изпадна в безпорядък — един внушителен спектакъл за кристалния въздух и синьо-лилавите сенки, танцуващи в здрача, за възходящите и низходящите видове монотонност, за особени билки и дървета, за екзотични плодове и пътешествия във вътрешността на страната, за мащерка и за мед, и за мъзгата на арбутуса, която те опиянява, за островитяни и планинци, за обитателите на Пелопонес, за лудата рускиня, дето една нощ се побъркала и захвърлила всичките си дрехи, за това как танцувала гола-голеничка на лунната светлина, а възлюбеният й търчал да дири усмирителна риза. Докато той говореше, аз за пръв път видях със собствените си очи великолепието на атическия пейзаж, наблюдавах с нарастващ възторг как тук и там по голата кафеникава земя, сред аномални и чудати израстъци, мъже и жени — пръснати, самотни фигури, блуждаеха в чистата, стопяваща се светлина; и по някаква причина те ми се струваха истинските гърци, ходещи така, както никой друг народ не ходи, създавайки с ефирната си криволичеща походка отчетливи рисунки на движения, рисунки, каквито бях видял по-рано същия ден върху античните вази в музея. Можеш да ходиш по много различни начини, но най-добрият според мен е гръцкият, защото е безцелен, своеволен, противоречиво човешки. Това ходене по кафявата обгорена трева, между чудатите безформени дървета и гъстата шума, щръкнала като разресана с твърда четка коса на фона на далечните планини, странно се сливаше с монолога на Кацимбалис, който аз слушах, смилах и мълчаливо предавах на азиатските скитници там долу, които бавно се изгубваха в чезнещата светлина… На високата веранда в Амарусион, когато светлината на другите светове започна да пръска великолепието си, аз се докоснах до старата и новата Гърция, до меката им прозирност, и така те останаха в спомените ми. Тогава разбрах, че няма стара и нова, а само една Гърция, свят, заченат и роден за вечността. Мъжът, който говореше, бе загубил човешките си размери и пропорции и се бе превърнал в Колос, чийто силует се олюляваше напред-назад ведно с дълбокия монотонен ритъм на упояващите му думи. Той говореше и говореше, без да бърза, невъзмутим, неизтощим, неукротим, един глас, който бе придобил форма и очертания, и плът, една фигура, надраснала човешката си рамка, силует, чието ехо тътнеше в дълбините на далечните планински чукари.