Генри Миллер - Колосът от Маруси

За пръв път в живота си отказвах на някого толкова упорито. Това ми хареса. Когато наближих хотела, един възрастен мъж с дълга коса и доста голяма бохемска шапка изскочи от тъмна уличка и поздравявайки ме на перфектен английски, протегна ръка за милостиня. Инстинктивно бръкнах в джоба си и измъкнах шепа монети, може би петдесет или шейсет драхми. Той ги взе, поклони се почтително, махайки огромната си шапка, и с искреност и непрестореност, които ме смаяха, ме уведоми на безупречния си английски, че макар да е благодарен за щедростта ми, това нямало да бъде достатъчно за нуждите му. Попита ме дали имам възможността, вметвайки, че знае, че е наистина много, за да се иска от непознат, да му дам още двеста драхми, необходими му да си плати сметката в хотела. Добави, че пак нямало да му стигнат за храна. Веднага извадих портфейла си и му наброих двеста и петдесет драхми. Сега бе негов ред да се изуми. Беше помолил, ала явно въобще и не бе предполагал, че ще ги получи. Очите му се насълзиха. Той подхвана една прекрасна реч, която аз прекъснах, обяснявайки, че трябва да настигна приятелите си, които били избързали напред. Оставих го насред улицата с шапка в ръка, вторачил се в мен, като да бях призрак.

Тази случка подобри настроението ми. „Искайте — е казал нашият Господ и Спасител Исус Христос — и ще ви се даде.“ Искайте, запомнете. Не настоявайте, не просете, не крънкайте, не си служете с измама. Много просто, рекох си. Почти прекалено просто. А нима има по-добър начин?

След като вече заминаването ми беше сигурно, Кацимбалис отчаяно се опита в последната минута да организира няколко екскурзии. Бе невъзможно при ограниченото време, с което разполагах, даже и да си помисля да посетя връх Атон или Лесбос, или Миконос, или Санторини. Делфи да, може би дори и Делос. Всеки ден по обяд Кацимбалис ме чакаше в хотела. Обядвахме докъм пет или шест следобед, после се отправяхме към една винарска изба и с по няколко аперитива разпалвахме апетита си за вечеря. Кацимбалис беше в по-добра форма от всякога, макар все още да се оплакваше от артрит, мигрена, болки в черния дроб, загуба на паметта и тъй нататък. Където и да отидехме, към нас се присъединяваше някой от безбройните му приятели. В такава атмосфера разговорите придобиваха фантастични пропорции; новодошлият биваше вмъкван в архитектурния план на разказите му със сръчността и лекотата на средновековен дърводелец или зидар. Пътешествахме по вода и суша; плавахме по Нил, пълзяхме по корем из пирамидите, оставахме за малко в Константинопол, обикаляхме кафенетата на Смирна, играехме в казиното в Лутраки, а после в Монте Карло; оцелявахме в Първата и Втората балканска война, връщахме се в Париж точно навреме за мирните договори, будувахме по цели нощи заедно с монасите от Атон, промъквахме се зад кулисите във „Фоли Бержер“, мотаехме се из чаршията на Фес, полудявахме от скука в Солун, отскачахме до Тулуза и Каркасон, изследвахме Ориноко, спускахме се по Мисисипи, прекосявахме пустинята Гоби, посещавахме операта в София, хващахме тиф в Тифлис 116 116 Името на Тбилиси до 1936 г. — Б.р. , изпълнявахме номер с вдигане на тежести на арената на Медрано, напивахме се в Тива и се прибирахме с мотори, за да играем на домино срещу близката метростанция.

Накрая решихме да отидем в Делфи, древния център на света. Периклис Византис, приятел на Гика, ни беше поканил да прекараме няколко дни в новото общежитие за чуждестранни студенти, което правителството бе построило. Отбихме се в музея в Тива с един прекрасен Пакард 117 117 Луксозни американски автомобили, произвеждани между 1899 и 1958 г. — Б.пр. — Гика, Византис и аз. Поради някаква причина Кацимбалис бе заявил, че ще пътува с автобус. Необяснимо защо, Тива изглеждаше точно каквато си я бях представял; обитателите й също отговаряха на недодялания образ, който си бях изградил още като ученик. Гидът в музея беше едно невъзпитано добиче, подозрителен към всяко наше движение; едва бяхме успели да го накараме да ни отвори вратата. И все пак Тива ми хареса; бе доста по-различна от останалите гръцки градове, които бях посетил. Беше към десет сутринта и въздухът бе опияняващ; струваше ми се, че сме сам-сами насред огромно пространство, изпълнено с танцуваща теменужена светлина; изправени бяхме пред един друг свят.

Когато се изнизахме от града, пълзейки по ниските хълмове, гъсти и къдрави като негърска глава, Гика, който седеше до шофьора, се извърна, за да ми разкаже странен сън, присънил му се през нощта. Беше необикновен сън за смърт и преобразяване, в който той бе излязъл от тялото си и бе напуснал света. Докато ми описваше чудните духове, с които се бил срещнал в другия свят, аз гледах към вълнистия пейзаж, ширнал се пред нас. Отново останах с впечатлението за едно безкрайно, всеобхващащо пространство, което ни заобикаляше отвсякъде, такова, каквото бях съзрял в Тива. Синхронът между сън и реалност бе страхотен, двата свята се сливаха в купа кристална светлина и ние, пътешествениците, увисвахме над земния живот. Всяка мисъл за посока изчезна; бръмчахме плавно над танцуващата земя, движейки се към празнотата на чистата сетивност, а сънят, който бе халюцинация, изведнъж стана жив и непоносимо реален. Точно когато той описваше онова странно усещане, породено от внезапното откриване на собственото тяло, проснато на леглото, внимателното балансиране, за да може бавно да се спусне и да се намести отново вътре в него, без да изгуби пръст или ръка, аз с крайчеца на окото си зърнах абсолютната, поразяваща красота на огромната равнина на Тива, към която приближавахме, и неспособен да се овладея, избухнах в сълзи. Защо никой не ме е предупредил за това?, извиках. Помолих шофьора да спре за малко, та да мога с един широк поглед да погълна цялата гледка. Все още не бяхме стигнали ложето на равнината; намирахме се сред ниски хълмчета и възвишения, замразени на място от пъргавите предвестници на светлината. Бяхме в центъра на онази мека тишина, която попива дори и диханието на боговете. Човекът няма нищо общо тук, нито природата. Нищо не помръдва, не потрепва в това царство, с изключение на пръста на мистерията; това е покоят, който се спуска над света, преди да настъпи чудо. Самото чудо не се запечатва, единствено неговото случване, единствено теменуженото сияние на дирята му. Това е един невидим коридор от време, огромна бездиханна пауза, която се издува подобно на утроба и след като е преминала през болките, се отпуска също часовник с развита пружина. Плъзгаме се през дългата гладка равнина, първия истински оазис, който виждам. Как да го различа от всички други бликащи от свежест райове, познати на човека? По-плодороден ли е, по-тучен, с по-обилен добив? Или е жужащ кошер? Не мога да кажа, че откривах тук кое да е от тези неща. Равнината на Тива бе празна, нямаше хора, нито посеви. В недрата на тази празнота пулсираше кръв, която течеше в черни, сбръчкани вени. Сънищата на отдавна умрели хора все още бълбукаха и се пукаха, процеждащи се през гъстите пори на земята, а ята подплашени птици отнасяха в небесата прозрачните им нишки.