Генри Миллер - Колосът от Маруси

Вляво от нас беше пътят към Парнас, мрачен, безмълвен, посивял от легенди. Странното беше, че през цялото време, докато бях в Париж, при всичката радост и нещастия, свързани с Монпарнас, нито веднъж не се бях замислил за мястото, от което произлиза името му. От друга страна, макар никой да не ме беше съветвал да отида там, Тива беше в съзнанието ми още от деня, в който се озовах в Атина. Необяснимо защо, името Тива, също както и египетският Мемфис, неизменно съживяваше смесица от фантастични спомени и когато в хладните пазви на тамошния музей съзрях най-изящната каменна рисунка, толкова много наподобяваща една от картините на Пикасо, когато зърнах неподвижните, приличащи на египетски колоси, се почувствах така, сякаш се бях върнал в добре известно минало, в свят, който познавах от дете. Тива, дори и след като си я посетил, остава в мислите ти досущ като неясните, колебливи блянове, съпътстващи дългото висене в чакалнята на зъболекарски кабинет. Докато чакаш да ти извадят зъб, често си избистряш замисъла за нова книга; направо бъкаш от идеи. После идва мъчението, книгата е изтръгната от съзнанието; минават дни, в които не постигаш нищо по-проникновено от това да бърникаш с език в малката вдлъбнатина във венеца, която ти се струва огромна. Сетне и то бива забравено и се захващаш пак за работа, и може би това е началото на нова книга, ала не е такова, каквото трескаво си го замислил там, в безчувствената чакалня. И тогава някоя нощ, когато току се мяташ, нападнат от купища несвързани мисли, изведнъж силуетът на изгубения зъб изплува на хоризонта и ти се озоваваш в Тива, Тива от детството, от която тръгват всички романи, и съзираш замисъла на огромното дело на един живот, прецизно издълбан върху каменна плочка — и това е книгата, дето винаги си искал да напишеш, но я забравяш на сутринта, и така Тива е забравена, и Бог, и целият смисъл на живота, и собствената самоличност, и самоличностите от миналото, и ето че боготвориш Пикасо, който е останал буден през цялата нощ и не е извадил разваления си зъб. Разбираш това, докато прекосяваш Тива, и то е обезпокояващо, ала също и вдъхновяващо, и когато се изпълниш с вдъхновение, се увесваш за глезените и чакаш лешоядите да те погълнат жив. Тогава започва истинският живот на Монпарнас, с Диана ловджийката в далечината и Сфинкса, който те дебне зад някой завой.

Спряхме да обядваме в Ливадия, приличаща на алпийско селце, сгушено под планинския рид. Въздухът беше сух и ободряващ, ароматен на слънце и хладен като острие на нож на сянка. Вратите на ресторанта бяха широко отворени, за да може затопленият въздух да влезе вътре. Помещението представляваше грамадна трапезария, лъщяща подобно на вътрешността на кутия за бисквити; приборите, чиниите и повърхността на масите бяха леденостудени; хранихме се, без да сваляме шапките и палтата си.

Пътуването от Ливадия до Арахова бе като спиращо дъха пътешествие с панорамната железница през една тропическа Исландия. Тук-таме — някое човешко същество, някое превозно средство; свят, все по-неземен, все по-чудотворен. Под снишилите се облаци гледката веднага стана страховита и ужасяваща: само един бог би могъл да преживее яростните набези на стихиите в този вкочанен Олимпийски свят.

В Арахова Гика слезе, за да повърне. Аз стоях на ръба на дълбок каньон и гледайки надолу, зърнах сянката на огромен орел, кръжащ над бездната. Намирахме се на самия планински хребет, насред една сбръчкана земя, която сякаш все още се гърчеше и извиваше. Дори и селцето имаше онзи блед, вкочанен вид на общност, откъсната от външния свят от лавина. От всички страни се долавяше неспирният грохот на леден водопад, макар и скрит за окото. И близостта на орлите, техните сенки, тайнствено плъзгащи се по земята, добавени към смразяващото, мрачно чувство за самота. И все пак от Арахова до околностите на Делфи земята разгръща пред теб един непрекъснат, величествен, драматичен спектакъл. Представи си кипящ казан, в който безстрашна група мъже се спуска, за да разстеле магически килим. Представи си, че килимът е изтъкан от най-хитроумно измислените фигури и най-пъстрите шарки. Представи си, че тия хора са вършили тази работа в продължение на няколко хиляди години и да си отдъхнат даже и за сезон, би означавало да разрушат правеното векове наред. Представи си, че с всеки стон, кихване или хлъцване, което земята изпусне, килимът става страшно разкъсан и разпарцален. Представи си, че багрите и отсенките, които образуват този танцуващ килим от земя, съперничат по великолепие и изкусност и на най-чудесните стъклописи в средновековните катедрали. Представи си всичко това и ще си зърнал само за миг един спектакъл, който се променя всеки час, всеки месец, всяка година, всяко хилядолетие. Най-накрая, в състояние на замаяно, опиянено, идиотско вцепенение се озоваваш в Делфи. Четири следобед е примерно и мъглата, надигнала се откъм морето, е обърнала света наопаки. Намираш се в Монголия и далечното подрънкване на звънчета отвъд дерето ти подсказва, че се задава керван. Морето се е превърнало в планинско езеро високо на върха и там слънцето се разлива, сякаш е напоен с ром омлет. По зловещата ледена стена, където мъглата се разсейва за момент, някой със скоростта на светлината е писал на някакъв непознат език. От другата страна, като че родило се след проливен дъжд, отвъд стръмната скала се ширва море от трева. То сияе с блясъка на пролетното равноденствие, поляна, прорасла между звездите в промеждутъка на едно трепване на окото.