Генри Миллер - Колосът от Маруси

Оттеглихме се точно както си му беше редът, след като вежливостите ни стигнаха до своя естествен край. Просякинята още стоеше пред вратата с двете дрипави хлапета. Напразно се опитах да си представя как ли би изглеждала срещата им, допускайки, че тя все пак би имала щастието да прекрачи прага на това внушаващо страх светилище. Пъхнах в ръката на един от малчуганите няколко драхми, които той веднага даде на майка си. Цуцу, виждайки, че жената се кани да помоли за по-съществено подаяние, тактично ме издърпа навън.

Същата нощ реших да си тръгна на другия ден. Предчувствах, че в Атина ме очакват пари. Уведомих авиокомпанията, че няма да се възползвам от билета си за връщане. Разбрах, че самолетите, така или иначе, не летят — пистата била твърде хлъзгава.

На следващата вечер се качих на корабчето. Сутринта пристигнахме в Ханя, където останахме до късно следобед. Прекарах си времето на брега в ядене и пиене, поразходих се малко и из градчето. Старата част определено беше интересна; напомняше венецианска крепост, каквато мисля, че е била. Гръцките квартали, както обикновено, бяха хаотични, неприличащи един на друг, еклектични. Останах със същото онова чувство, само че по-настойчиво, което ме спохождаше толкова често в Гърция — че в момента, в който силата на завоевателя отслабне или господството бъде прекратено, в момента, когато властта разхлаби хватката, гъркът отново се връща към своя си съвсем естествен, съвсем човешки, винаги съкровен, винаги понятен ежедневен живот. Това, което е неестествено, а на подобни пусти места е лесно забележимо, е натрапващата се мощ на замъка, църквата, гарнизона, търговеца. Силата заглъхва в грозна немощ, оставяйки тук и там дребни хищнически символи на наложена воля, бележещи опустошенията, причинени от горделивост, завист, злоба, алчност, предразсъдъци, ритуали, догми. Оставен сам на себе си, човек винаги започва по гръцкия начин — малко кози или овце, примитивна колиба, педя засята земя, няколко маслинови дръвчета, пенливо поточе, флейта.

През нощта минахме край планина, покрита със сняг. Мисля, че спирахме още веднъж, в Ретимно. Връщането беше дълго и бавно, но пък естествено, прочувствено. Няма по-добър и по-разнебитен плавателен съд от обикновения гръцки кораб. Той е един Ноев ковчег, на който са събрани двойки от всякакъв вид твари. Случи се така, че се бях озовал на същото корабче, което ме беше отвело преди на Корфу; стюардът ме позна и ме поздрави сърдечно. Беше изненадан, че все още бродя из гръцки води. Като попитах защо, той спомена войната. Войната! Съвсем бях забравил за нея. Радиото ни я поднасяше постоянно — заедно с храната. Прогресът и изобретенията са винаги достатъчно, за да напълнят главата ти с пресни ужасии. Излязох от салона и се разходих по палубата. Духаше силен вятър и корабчето се подмяташе и люлееше. В тази част на Средиземноморието са едни от най-страшните морета. Добри морета. Хубаво сурово време, човешко, ободряващо, разпалващо апетита. Малко корабче в голямо море. Тук-таме — някой остров. Малко пристанище с искрящи светлини, сякаш японска приказка. Добитък на борда, деца реват, приготвя се храна, мъже и жени се мият в трюма, плискат се в тясно корито като животни. Чудно корабче. Чудно време. Звезди — ту нежни като лист от здравец, ту твърди и остри като късчета разтрошена скала. Простовати люде се разхождат по чехли, премятат броеници, плюят, оригват се, дружелюбно се усмихват, клатят глави и с цъкане казват „не“, когато трябва да кажат „да“. В задната част на корабчето пътниците от трета класа са се проснали на палубата кой където свари, вещите им — разхвърляни навсякъде около тях, едни дремят, други кашлят, пеят, размишляват, спорят, ала независимо дали спят, или бодърстват, те са свързани помежду си, образуват общност, в която всички са равни и в която има живот. Не онзи стерилен, нездрав, организиран живот на туристите от трета класа, който ни е познат от големите презокеански лайнери, а един замърсен, заразен, инфекциозен, гъмжащ живот на пчелен кошер, какъвто човешките същества трябва да живеят, когато извършват опасно пътешествие по безкрайна водна шир.

Върнах се обратно в салона към полунощ, за да надпиша малката книжка, която бях обещал на Сефериадис. Някакъв мъж дойде при мен и ме попита дали не съм американец — бил ме забелязал на вечерята, тъй рече. Още един грък от Америка, само дето този път бе интелигентен и интересен. Беше инженер, извършващ мелиоративни дейности по поръчка на правителството. Бил стъпвал на всяка педя гръцка земя. Говореше за водоснабдяване, електрифициране, пресушаване на блата, мраморни кариери, златни залежи, хотелски услуги, железопътни съоръжения, строене на мостове, санитарни кампании, горски пожари, легенди, митове, поверия, древни и съвременни войни, пиратство, риболов, монашески ордени, лов на патици, великденски празници и най-накрая, след като мина през далекобойни оръдия, корабни флотилии, двумоторни, изключително маневрени бомбардировачи изтребители, той се втурна да разправя за клането в Смирна, на което бил очевидец. Трудно е да кажеш кой „инцидент“ от дългия списък със зверства, които се приписват на човешкия род, е по-гнусен от друг. Да споменеш името Шърман 109 109 Уилям Шърман (1820–1891) — американски военачалник по време на Гражданската война в САЩ на страната на Севера. — Б.р. на американец от Юга, означава да предизвикаш бурна ярост. Даже и най-големият невежа знае, че името на Атила се свързва с невероятни злини и вандализъм. Ала случилото се в Смирна, което далеч надхвърля ужасите на Първата световна война, та дори и на настоящата, е било някак си смекчено и почти изличено от паметта на съвременния човек 110 110 За повече подробности виж „Документи, свързани с външните работи на САЩ, 1922 г.“, публикувани от Държавния департамент на САЩ през 1938 г., том II. — Б.а. . Особеният ужас на тази катастрофа не се състои единствено в диващината и варварството на турците, а и в позорното бездействие на Великите сили. Това е било едно от малкото потресения, преживени от съвременния свят — осъзнаването на факта, че правителствата, в преследване на собствените си егоистични цели, са способни да поощряват равнодушието, да убиват естествения спонтанен порив на човешките същества, изправени пред безпощадно, безсмислено кръвопролитие. Смирна, също както Боксерското въстание и други случаи, твърде многобройни, за да бъдат изредени, е предупредителен знак за съдбата, която очаква европейските нации, съдбата, която те бавно подготвят за себе си посредством дипломатическите си интриги, дребните пазарлъци, култивирания неутралитет и безразличие пред очевидни злини и неправди. Всеки път, щом чуя за трагедията в Смирна, за издевателството над мъжеството на армиите на Великите сили, които просто стояли и гледали, изпълнявайки строгите разпореждания на командирите си, докато хиляди невинни мъже, жени и деца били натирвани във водата като добитък, разстрелвани, осакатявани, изгаряни живи, ръцете им — отсичани, ако се опитали да се вкопчат и да се доберат до борда на чуждестранен кораб, аз се сещам за онова предупреждение, което виждах във френските кина и което биваше повтаряно несъмнено на всички езици под слънцето, с изключение на немски, италиански и японски, винаги когато се прожектираше кинопреглед с кадри от бомбардировката на китайски град. 111 111 Предупреждение относно въздействието: „Настойчиво умоляваме зрителите да не проявяват прекомерни емоции при показването на потресаващите сцени, които следват“. Можеха и да добавят: „Не забравяйте, че това са просто китайци, а не френски граждани“. — Б.а. Спомням си това поради факта, че при първото показване на разрушения Шанхай, на улиците, осеяни с обезобразени тела, набързо мятани в каруци, все едно са непотребен боклук, в киносалона се вдигна такава адска врява, каквато никога преди не бях чувал. Френската публика беше бясна. Ала твърде патетично, чисто по човешки, тя бе разделена в негодуванието си. Гневът на добродетелните надделя над гнева на справедливите. Първите, любопитно защо, бяха оскърбени и възмутени, че подобни варварски, нечовешки сцени може да се прожектират пред такива благонравни, спазващи законите, миролюбиви люде, каквито те си мислеха, че са. Искаха да бъдат предпазени от страданието да понесат подобна гледка, дори и от комфортното разстояние от шест-седем хиляди километра. Платили са си, за да гледат любовна драма, настанили се на удобните столове, а поради някакъв чудовищен и съвършено необясним faux pas 112 112 Faux pas (фр.) — гаф. — Б.пр. им се поднася това отвратително късче реалност и тяхната мирна, спокойна вечер направо е съсипана. Такава беше Европа преди настоящия debacle 113 113 Debacle (фр.) — крах, поражение, крушение. — Б.пр. . Такава е Америка днес. Същата ще бъде и утре, когато димът се разсее. И докато човешките същества могат да седят и със скръстени ръце да наблюдават как ближните им биват измъчвани и клани, все едно са добитък, дотогава цивилизацията ще бъде куха подигравка, словесен призрак, увесен като мираж над кипнало море от трупове.