Генри Миллер - Колосът от Маруси

Предавам само същината на думите му, изпускайки множество детайли, свързани с отношенията ми с разни хора, които не биха представлявали интерес за читателя, без да познава личностите и да е наясно за какво иде реч. Всичко, което ми каза за миналото, беше изумително точно и бяха все факти, дето никой в Гърция — нито дори Даръл и Кацимбалис — не би могъл да знае. Поприказвахме си малко, преди да се сбогуваме, и той ме помоли, като се върна в Америка, да издиря неговия брат в Детройт, от когото се надяваше да получи помощ. Има нещо, между другото, което забравих, ала си заслужава да бъде споменато, понеже ми направи впечатление като типично арменско. Говорейки ми за славата и величието, за почестите и даровете, с които ще се сдобия, отбеляза объркано: „Ама не виждам никакви пари!“. Аз се изсмях. Пари никога не съм притежавал и все пак водех богат и — най-важното щастлив живот. Защо са ми пари, сега или по-късно? Когато съм бил в остра нужда, винаги съм намирал приятел. Живея с убеждението, че имам приятели навсякъде. И те ще се множат с течение на времето. Ако бях разполагал с пари, вероятно щях да стана безгрижен и нехаен, вярващ в една несъществуваща сигурност, ценящ неща илюзорни и празни. Нямам никакви опасения за бъдещето. В мрачните дни, които ще настъпят, парите ще бъдат по-малко от всякога защита срещу злото и страданията.

Естествено, бях силно впечатлен от тази среща. Най-вече се почувствах пречистен. С изключение на енигматичното загатване, че няма да умра, нищо от онова, което ми предсказа, не ме удиви. Винаги съм очаквал всичко от света и неизменно съм бил готов да дам всичко. Също така, даже и преди да напусна Париж, аз бях уверен, че ще строша порочната верига от цикли, които, както той изтъкна, обикновено бяха с продължителност от по седем години. Бях си тръгнал от Париж преди войната, знаейки, че животът ми там трябва да приключи. Решението да си устроя едногодишна ваканция, да се въздържам от писане през това време, самият избор на Гърция, която, както сега разбирам, е била единствената страна, способна да задоволи вътрешните ми потребности, всичко това е било от значение. През изминалите една или две години в Париж бях намеквал на приятелите си, че някой ден ще се откажа от писането доброволно — в момента, в който почувствам, че съм овладял най-могъщата сила и майсторство. Есето за Балзак — последното ми произведение, създадено в Париж — само бе подтикнало една мисъл, която бе започнала да се оформя в мен, а именно че животът на твореца, отдаването му на изкуството е най-висшият и сетен етап от човешкия егоизъм. Имам приятели, които ми казват, че никога няма да спра да пиша, че не съм в състояние. Ала аз спрях за доста време, докато бях в Гърция, и знам, че и в бъдеще ще мога, когато си пожелая, и то завинаги. Не изпитвам никаква принуда да правя нещо определено. Напротив, усещам една все по-голяма свобода, допълвана все повече от желанието да служа на света по най-добрия възможен начин. Какъв е този начин, още не съм разбрал, но ми е ясно, че ще премина от изкуството към живота, за да илюстрирам онова, което съм усвоил благодарение на изкуството, чрез живота си. Казах, че се почувствах пречистен. Истината е, че се почувствах и въодушевен. Ала на първо място усетих една отговорност, каквато никога не съм познавал. Чувство за отговорност към самия себе си, нека да добавя. Без да съм вкусил даровете, за които той ми говореше, аз вече им се бях насладил предварително — във въображението си, имам предвид. През всичките тези години, прекарани в писане, съм бил убеден, че няма да бъда истински признат, поне от сънародниците си, преди да умра. Много пъти, докато пиша, съм надничал иззад собственото си рамо от гроба, по-скоро виждайки реакциите на потомците, отколкото тези на съвременниците си. В известен смисъл значителна част от живота ми е изживяна в бъдещето. Що се отнася до онова, дето действително ме засяга, аз съм мъртвец, жив единствено за шепа хора, които също като мен не могат да дочакат светът да ги застигне. Не го казвам от гордост или суета, а със смирение, с малко тъга. Тъга едва ли е точната дума, тъй като нито съжалявам за пътя, който съм изминал, нито ми се иска нещата да бъдат по-различни от това, което са. Сега знам какво представлява светът и го приемам — и с доброто, и със злото. Разбрах, че да живееш творчески, означава да живееш все по-безкористно, все повече в света, да се идентифицираш с него и да го промениш в основата му, така да се каже. Изкуството, както и религията, струва ми се, е просто подготовка, посвещаване в начина на живот. Целта е освобождаване, свобода, което означава поемане на по-голяма отговорност. Да продължиш да пишеш отвъд точката на себереализацията, изглежда безсмислено и възпиращо. Овладяването на коя да е форма на изразяване неизбежно води до окончателното изразяване, сиреч овладяване на живота. В това царство човекът е съвсем сам, лице в лице със самите елементи на Сътворението. Става дума за експеримент, чийто резултат не би могъл да се предвиди. Ако е успешен, целият свят ще бъде повлиян, и то по начин, непознат досега. Не искам да се хваля, нито пък твърдя, че вече съм готов да направя подобна сериозна крачка, ала умът ми работи в тази посока. Преди да се срещна с арменеца, аз вярвах, а и сега все още вярвам, че когато ми бъдат поднесени даровете и почестите, мен няма да ме има, за да ги получа, че ще живея сам и неизвестен в някое отдалечено място, продължавайки с приключението, започнало с усилията ми да се реализирам чрез думите. Знам, че големите опасности предстоят; истинското пътешествие едва започва. Измина почти година от онзи епизод в Атина, който току-що описах. Ще добавя, че откакто се върнах в Америка, всичко, дето ми се случва — реализация подир реализация, — протича като по часовник. Аз съм направо ужасен, понеже сега, за разлика от живота ми преди, трябва само да си пожелая нещо и то се сбъдва. Намирам се в деликатното положение на човек, който следва да внимава да не си пожелае нещо, което в действителност не иска. Резултатът, държа да отбележа, е, че това ме накара да желая все по-малко и по-малко. Единственото ми желание, засилващо се непрестанно, е да давам. Самото усещане за сила и богатство, до което това води, е някак си плашещо, защото неговата логика е сякаш прекалено проста. Едва когато се огледам около себе си и осъзная, че огромната част от себеподобните ми отчаяно се опитват да се вкопчат в онова, дето притежават, или да умножат притежанията си, аз започвам да прозирам, че мъдростта да даваш не е толкова проста, колкото изглежда. В основата си даването и получаването са едно и също нещо и зависят само от това дали човек живее отворено, или затворено. Ако живееш отворено, се превръщаш в медиум, предавател; живеейки по този начин, подобно на река, живееш живота си максимално, носиш се по течението му и умираш, за да заживееш отново като океан.