Генри Миллер - Колосът от Маруси

След няколко минути ще бъдем в Нафплио. Китът сега е като наелектризиран и паметта му, вероятно освежена от краткото подремване, работи с дяволска прецизност върху късчетата на някой детайл, който преди е бил твърде ленив, за да доизпипа. Пътниците започват да напират и ние сме подхванати и повлечени като коркови тапи към предната палуба. Близо до парапета, първите, които ще слязат, са двама затворници, ескортирани от полицаи с карабини. Оковани са един за друг с белезници. Минава ми през ума, че Кацимбалис и моя милост също сме оковани един за друг, той е разказвачът, аз — слушателят, и така ще крачим до края на света, ала не като затворници, а като роби по своя воля.

Нощем Нафплио е неприветлив и пуст. Той е изгубил позициите си, също както Арл и Авиньон. В действителност в много отношения наподобява френско провинциално градче, най-вече нощем. Има си военен гарнизон, крепост, дворец, катедрала и няколко безумни паметника. Също така и джамия, която е превърната в кино. Денем всичко е бюрокрация, адвокати и съдии навсякъде, с цялото отчаяние и безсмислие, което влачат подир себе си тези кръвосмучещи паразити. Крепостта и затворът доминират над градчето. Воин, тъмничар, свещеник — вечната троица, символизираща страха ни от живота. Не харесвам Нафплио. Не харесвам провинциални градчета. Не харесвам затвори, църкви, крепости, дворци, библиотеки, музеи, нито пък статуи на мъртъвци.

Хотелът беше една малка лудница. Във фоайето висяха гравюри на прочути гръцки руини и на индианци от Амазонка и Ориноко. Стените на трапезарията бяха облепени с писма от американски и английски туристи, възхваляващи удобствата на хотела с прекален възторг и екстравагантни слова. Най-тъпите писма бяха подписани от професори в най-реномираните ни университети. В стаята на Кацимбалис имаше две легла, в моята — три. Отопление нямаше, тъй като бяхме единствените гости на хотела.

Събудихме се рано сутринта и наехме кола, която да ни откара до Епидавър. Денят започна във величествен мир. За пръв път истински видях Пелопонес. То дори не беше виждане, а по-скоро цялостно разкриване на един смълчан и спокоен свят, такъв, в какъвто човек ще живее някой ден, когато спре да се отдава на убийства и кражби. Чудя се как нито един художник досега не е успял да пресъздаде магията на този идиличен пейзаж. Може би е твърде лишен от драматизъм, твърде идиличен? Толкова ли е безплътна светлината, та да не бъде уловена от четката? Едно мога със сигурност да кажа и навярно то ще обезкуражи свръхентусиазирания художник — тук няма и следа от грозота, било то в контура, цвета, формата, характера, чувството. Това е абсолютно съвършенство, също като музиката на Моцарт. Да, осмелявам се да твърдя, че тук има много повече от Моцарт, отколкото където и да е другаде по света. Пътят към Епидавър прилича на пътя към Сътворението. Човек престава да търси. Той замира, онемял пред тишината на тайнствени начала. Ако съумее да проговори, ще прозвучи като напев. Тук няма нищо, което да бъде завладявано, скътано или изтъргувано — има само едно срутване на стените, зазидали духа. Пейзажът не се размива, той се вмъква в свободните пространства на сърцето, нахълтва, натрупва се, обладава изцяло. И вече не се придвижваш през нещо — да го наречем Природа, ако щете, — а ставаш част от един погром, погром над войнството на алчността, злобата, завистта, себелюбието, яда, нетърпимостта, горделивостта, арогантността, лукавството, двуличието и прочее.

Това е утрото на първия ден от абсолютния мир, мира на сърцето, който настъпва тогава, когато се предадеш. Не съм знаел какво означава мир, преди да дойда в Епидавър. Както всеки друг, аз бях използвал тази дума през целия си живот, без поне веднъж да осъзная, че съм използвал един фалшификат.

Мир е противоположното на война точно толкова, колкото и смърт — на живот. Бедността на езика, което ще рече бедността на човешката фантазия, бедността на вътрешния ни свят, е създала тази лъжлива опозиция. Става дума, естествено, за онзи мир, дето излиза извън обичайните представи. Друг мир не съществува. Този мир, който мнозинството от нас познават, не е нищо повече от прекратяване на военни действия, примирие, пауза, затишие, отдих — сиреч отрицаващ. Мирът на сърцето е утвърждаващ, непобедим, той не поставя условия, не се нуждае от опазване. Той просто е. Ако е победа, е особен вид победа, защото се основава единствено на предаването на оръжията, доброволното предаване, разбира се. За мен не е загадка естеството на лековете, създадени в този величествен целебен център на древния свят. Тук самият лечител е бил изцерен — това е първата и най-важната стъпка в развитието на изкуството, имаща отношение не към медицината, а към религията. Втората — болният е бил излекуван още преди да е взел лекарството. Великите лечители винаги са твърдели, че Природата е истинският лекар. Това е вярно донякъде. Сама по себе си Природата не е в състояние да направи нищо. Тя може да лекува само когато човекът осъзнае мястото си в този свят, което не е в Природата, както на животните, а в човешкото царство, свързващо звено между природното и божественото.