Генри Миллер - Колосът от Маруси

Престоят ни на Спецес се удължи, тъй като корабчето за Нафплио не дойде. Започнах да се страхувам, че ще останем откъснати от света за неопределено време. Все пак в един хубав ден към четири следобед то най-накрая се появи. Беше някакъв допотопен английски ферибот, накланящ се и при най-малките вълнички. Седяхме на палубата и наблюдавахме потъващото слънце. Бе един от онези библейски залези, при които човекът отсъства. Природата просто разтваря кървавата си ненаситна паст и поглъща всичко наоколо. Закон, ред, морал, справедливост, мъдрост, всяка абстракция е като лош номер, скроен на един безпомощен свят от идиоти. За мен залезът в морето е всяващ страх спектакъл: противен, смъртоносен, бездушен. Земята може да е зла, но морето е безпощадно. Не съществува кътче, където да намериш убежище; съществуват единствено елементите, а те са коварни.

Наложи се да спрем в Леонидио, преди да стигнем в Нафплио. Надявах се, че ще е достатъчно светло, за да мога да поразгледам мястото, защото то беше част от онзи неприветлив край на Пелопонес, от който произхождаше родът на Кацимбалис. За нещастие, слънцето бързо залязваше точно зад стената от скали, в чието подножие се е сгушил Леонидио. Когато хвърлихме котва, вече беше нощ. Успявах да различа само едно малко заливче, осветено от четири или пет мъждукащи електрически крушки. Откъм отвесната черна стена над нас се носеше влажен и хладен полъх, допълващ потискащата атмосфера на безлюдното градче. Напрягах очите си, за да проникна отвъд суровия, обвит в мъгли мрак, и ми се струваше, че съзирам пролом в стръмнината, който във въображението ми бе населен с примитивни, варварски настроени туземци, прокрадващи се наоколо в търсене на храна. Въобще нямаше да се изненадам, ако бях дочул ритъма на там-тамите или пък смразяващи кръвта бойни викове. Обстановката беше смущаващо злокобна — още един смъртоносен капан. Представях си какво е било тук преди векове, когато утринното слънце е разкъсвало заредената с напрежение мъгла, осветявайки голите тела на убитите, техните яки и снажни снаги, осакатени от копия, брадви и колела. Макар и страховита, не можех да не си помисля колко по-невинна е тази гледка в сравнение с един поразен от шрапнели окоп с късчета човешка плът, разпръснати навред като храна за пилета. За нищо на света не мога да си спомня как, в резултат на какъв свръхестествен преход се озовахме на улица „Фобур Монмартр“, но корабчето едва бе потеглило, а ние се бяхме настанили на една маса в салона пред две чашки узо и Кацимбалис ме развеждаше под ръка от кафене на кафене по оживената улица, врязала се в паметта ми, както никоя друга в Париж. Случвало ми се е поне пет или шест пъти досега, когато напускам някой чужд град или се сбогувам с добър приятел, тази улица, която със сигурност не е най-необикновената на света, да се окаже въплъщение на раздялата. Несъмнено на „Фобур Монмартр“ има нещо зловещо, някакво хипнотично зло. Първия път, като минах по нея една вечер, буквално се вцепених от страх. Долавяше се нещо във въздуха, което те кара да бъдеш нащрек. В никакъв случай не е най-неприятната улица в Париж, ала се усеща нещо зловредно, нечисто, застрашително, събрало се там подобно на отровни пари, които разяждат даже и най-невинното лице, докато то не заприлича на покритата с язви физиономия на обречения и победения. Това е улица, на която се връщаш отново и отново. Опознаваш я бавно, крачка по крачка, като траншея, превземана толкова много пъти, та вече недоумяваш дали иде реч за лош сън, или за мономания.

След няколко часа щяхме да бъдем в Нафплио, на един хвърлей от такива смайващи места като Аргос, Тиринт, Микена и Епидавър, а ние седяхме и разговаряхме за мрачни дупки, пепеляви странични улички, раздърпани курви, джуджета, жигола, clochards 37 37 Clochards (фр.) — клошари. — Б.пр. на „Фобур Монмартр“. Опитвах се да си представя моя приятел Кацимбалис в едно бистро срещу театъра в полунощ. Последния път, като бях там, приятелят ми Едгар се мъчеше да ме запали по Рудолф Щайнер 38 38 Рудолф Щайнер (1861–1925) — австрийски философ и езотерик, основател на религиозно-мистичното учение антропософия. — Б.р. , ала доста неуспешно, държа да отбележа, защото тъкмо когато преминаваше към груповите души и естеството на различието между крава и минерал от окултна гледна точка, една хористка от театъра насреща, която в момента бе свободна и се шляеше наоколо, се настани помежду ни и отклони вниманието ни към по-разбираеми неща. Седяхме в ъгъла, близо до вратата, и към нас се присъедини едно джудже, собственик на верига публични домове, което сякаш изпитваше сатанинска наслада, употребявайки където трябва и не трябва наречието malment 39 39 Malment (фр.) — лошо, зле, тежко. — Б.р. . Историята, която Кацимбалис разгръщаше, бе от онези, дето започваха с нещо незначително и завършваха като недописан роман — недописан поради недостиг на въздух или на място, или на време, или понеже, както стана тогава, му се доспа и реши да си подремне. Тази, подобно на всички негови истории, които не бих могъл да преразкажа, тъй като нямам търпението и финеса на един Томас Ман, ме преследваше дни наред. Не защото беше твърде необикновена, а просто, съзерцавайки ширналото се пред нас море, той се почувства свободен да прави най-невероятните отклонения и да се спира с удивителна прецизност и усърдие и върху най-тривиалните детайли. Винаги съм мислел, че изкуството да разказваш се състои в умението така да възбудиш въображението на слушателя, та той да потъне в собствените си фантазии далеч преди края на историята. Най-добрите разкази, които съм чувал, са били безсмислени, най-добрите книги — онези, чийто сюжет въобще не си спомням, най-добрите личности — онези, с които не мога да стигна доникъде. И въпреки че неведнъж ми се е случвало, не съм в състояние да се начудя как става така, че с определени личности, които познавам, само няколко минути след като сме се поздравили, се впускаме в безкрайно пътешествие, сравнимо по усещане и траектория единствено с онзи дълбок краткотраен блян, в който опитният мечтател се вмъква като кост във вдлъбнатината на става. Често след някой от тези свръхсетивни сеанси, мъчейки се да възстановя прекъснатата нишка, аз се връщам обратно към някакъв незначителен детайл — но между бляскавата точка на възстановяването и брега винаги е имало една безчувствена празнота, своего рода ничия земя, която вълшебството на твореца е осеяло с дупки от снаряди, тресавища и бодлива тел.