Генри Миллер - Колосът от Маруси

На Хидра останах няколко дни, в които търчах нагоре-надолу по хиляди стъпала, посетих домовете на неколцина адмирали, поклоних се на светците, покровители на острова, помолих се за мъртвите, хромите и слепите в малкия параклис до къщата на Гика, играх пинг-понг, пих шампанско, коняк, узо и рецина в антикварния магазин, пред бутилка уиски разказвах на Гика за тибетските монаси, започнах книгата за непорочното зачатие за Сефериадис, която завърших в Делфи — и слушах Кацимбалис, Деветата симфония на терзанията и прегрешенията му. Госпожа Хаджикириакос, жената на Гика, сложи прекрасна трапеза; когато станахме от масата, бяхме като бъчви с вино, не си чувствахме краката. От терасата, която бе типично ориенталска, можехме да гледаме морето в пиянско вцепенение. Къщата имаше четирийсет стаи, някои от които бяха дълбоко под земята. Големите приличаха на салони в презокеански лайнер; малките наподобяваха студени тъмници, обзаведени от ексцентрични пирати. Домашните помощнички бяха божествени създания и една от тях, поне една, произхождаше директно от Ерехтей 29 29 Атински герой, чийто мит е свързан със създаването на Атина. Според една легенда по време на глад, който морял Атика, той отишъл в Египет, внесъл оттам житото и въвел отглеждането му в страната. Благодарните жители го направили цар. — Б.р. , макар да носеше името на свещено житно растение.

Една вечер, докато се катерехме по широките стъпала, водещи към върха на острова, Кацимбалис взе да говори за лудостта. Откъм морето се бе надигнала мъгла и аз успявах да различа единствено огромната му глава, която се поклащаше пред мен подобно на самото златно яйце. Отвори дума за градовете, за манията си по „османизацията“ 30 30 По името на Жорж Йожен Осман, известен като барон Осман (1809–1891) — префект на Париж (1853–1870), преустроил коренно града чрез мащабна градоустройствена дейност: широки булеварди, гари, паркове, модерна инфраструктура. Неговите урбанистични идеи придават съвременния облик на Париж. — Б.р. на големите градове по света. Грабваше, да речем, картата на Лондон или на Константинопол и след най-щателно проучване начертаваше нов план на града, в съответствие със своите виждания. Някои градове биваха така основно пренареждани, че след това му бе трудно да се ориентира в тях — имам предвид в измислените планове. Естествено, много от паметниците се налагаше да бъдат съборени и на тяхно място биваха издигани нови, на личности, за които никой не бе чувал. Докато се занимаваше с Константинопол например, го обземаше желанието да преобрази Шанхай. Денем прекрояваше Константинопол, а в съня си преправяше Шанхай. Беше объркващо, меко казано. Свършил с реконструирането на един град, се захващаше с втори, после с трети. Нямаше край. Стените му бяха облепени с плановете на тези нови градове. Знаейки повечето от тях наизуст, често ги посещаваше насън; и тъй като ги бе променил коренно, до такива подробности като имената на улиците, прекарваше безсънни нощи, опитвайки се да се измъкне оттам, а събуждайки се, имаше проблеми с намирането на собственито си „аз“. Това бе някакъв вид мегаломания, така смяташе той, сякаш бе прихванал нещо от прехваления конструктивизъм, патологичен остатък от пелопонеското му наследство. Продължихме тази тема и в Тиринт, разглеждайки циклопските стени, и в Микена, и най-сетне в Нафплио, след като бяхме изкачили деветстотин деветдесет и деветте стъпала към върха на крепостта. Стигнах до извода, че пелопонесците са били народ от строители, чието духовно развитие е било спряно на същностен етап от формирането им и те са продължили да строят автоматически, подобно на непохватни, тромави сомнамбули. Никой не знае какво са се опитвали да съградят в съня си; известно е единствено, че са предпочитали да използват най-трудните за обработка материали. Нито един поет не е родило това каменоделско племе. От него са излезли забележителни „убийци“, законотворци и пълководци. След като завесата се спуснала, залата се оказала не само тъмна, но и празна. Земята била дотолкова напоена с кръв, че даже и днес тучните равнини и долини дават обилен урожай.

Когато се качихме на корабчето за Спецес, Кацимбалис все още говореше. Бяхме продължили само двамата. Спецес бе на няколко часа път. И така, той не млъкваше. Като наближихме, започна да пръска. Скрихме се вътре на сушина и щом спряхме на брега, Кацимбалис отбеляза, че мястото изглеждало странно и че вероятно се намираме в противоположната част на острова. Слязохме и тръгнахме по кея. Внезапно се озовахме пред някакъв паметник на герои от войната и той взе да се смее. „Какъв съм глупак — рече, — това не е Спецес, а Ермиони, ние сме на континента.“ Един полицай се приближи и ни заговори. Посъветва ни да наемем лодка до Спецес. Един раздрънкан форд, използван като автобус, ни очакваше. Вътре вече имаше шестима пътници, но все пак успяхме да се натъпчем. Когато потеглихме, заваля. Профучахме през град Кранидион с мълниеносна скорост — левите колела на тротоара, десните в канавката; направихме остър завой и се спуснахме по планинския склон с изгасен двигател. Колата се разпадаше, а прасенцето, върху което си бяхме сложили краката, квичеше като луд, нападнат от бълхи. Докато се доберем до малкото пристанище в Порто Хели, вече валеше порой. Трябваше да газим до глезените в кал, за да стигнем до таверната край брега. Бушуваше типична средиземноморска буря. Когато се поинтересувахме дали бихме могли да наемем лодка, мъжете, които играеха на карти, ни изгледаха така, сякаш бяхме ненормални. Добавихме: „След като бурята премине“. Те поклатиха глави: „Ще продължи през целия ден, а може би и през нощта“. Наблюдавахме стихията час и нещо с нарастваща досада пред перспективата да останем тук цяла нощ. Няма ли някой, подхвърлихме, който би се наел, като поутихне малко? Дадохме да се разбере, че ще платим двойно или тройно колкото е обичайната тарифа. „Между другото — попитах Кацимбалис, — каква е обичайната тарифа?“ Той се обърна към бармана. „Сто драхми“, рече онзи, ако сме готови да платим триста, щяло да бъде чудесно. Триста драхми са около два долара. „Искаш да кажеш, че ще се намери такъв глупак, който да рискува живота си за два долара?“, недоумявах аз. „Ами ние не рискуваме ли?“, отвърна той и тогава изведнъж осъзнах колко безразсъдно би било от наша страна да изкушим някой да излезе в такова море. Седнахме и го обсъдихме. „Сигурен ли си, че си готов да рискуваш?“, попита Кацимбалис. „А ти?“, парирах го аз. „Може и да не успеем — рече той, — това си е хазарт. Но при всички случаи ще бъде една романтична смърт — за теб.“ И взе да разказва за всички английски поети, дето се били издавили в Средиземно море. „По дяволите — махнах с ръка, — ако ти дойдеш, ще рискувам. Къде е тоя, дето ще ни откара?“ Попитахме мъжете в таверната. „Отиде да подремне — отговориха ни, — цяла нощ не е спал.“ Пробвахме да намерим друг, ала нямаше глупци, които да чуят молбите ни. „Можеш ли да плуваш?“, обърна се към мен Кацимбалис. Мисълта да се опитам да плувам в това врящо и кипящо море леко ме поохлади. „По-разумно е да изчакаме — добави той. — Няма смисъл веднага да отидем на дъното.“ Един стар моряк се приближи и се помъчи да ни разубеди. „Много коварно време. Може и да поутихне, но само за кратко. Не ще успеете да стигнете до Спецес. По-добре пренощувайте тук. Никой няма да се наеме в такова море.“ Кацимбалис ме погледна така, сякаш казваше: „Чу ли? Тия приятелчета знаят какво говорят“.