Генри Миллер - Колосът от Маруси

Изминаха няколко дни, преди със собствените си очи да зърна тихото, целебно величие на Епидавър. През този промеждутък едва не изгубих живота си, но това е нещо, за което ще разкажа по-нататък. Бяхме се запътили към Хидра, където ни очакваха Гика и жена му. Остров Хидра е почти само голи скали и населението му, съставено главно от мореплаватели бързо намалява. Градчето, което се е скупчило във формата на амфитеатър около пристанището, е изрядно. Има два цвята, синьо и бяло, и бялото се варосва всеки ден, чак до камъните на калдъръма. Къщите са разположени по-кубистично даже и от тези на Порос. Естетически е перфектно, въплъщение на онази безупречна анархия, която замества всички формални фигури на въображението, тъй като ги включва в себе си и дори ги надхвърля. Тази чистота, това диво и голо съвършенство на Хидра се дължи до голяма степен на духа на хората, които в миналото са господствали на острова. Векове наред те са били смели и авантюристични души: островът е раждал единствено герои и освободители. Най-незабележимият от тях бил адмирал по сърце, ако не в действителност. За да изброиш подвизите на мъжете от Хидра, би трябвало да напишеш книга за народ от безумци; би означавало да изпишеш с огнени букви върху небесната твърд думата ДЪРЗОСТ.

Хидра е скала, издигаща се от морето подобно на огромен самун вкаменен хляб. Хлябът, превърнат в камък, е възнаграждението, което творецът получава за усилията си, когато за пръв път зърне обетованата земя. След просветлението от утробата идва изпитанието на скалата, от което трябва да се роди искрата, предопределена да възпламени света. Използвам обширни, мимолетни образи, защото да пътуваш от едно място към друго в Гърция, означава да станеш съпричастен на прочувствената, съдбовна драма на народа, обикалящ от рай към рай. Всяко спиране е етап по пътека, начертана от боговете. Това са места, където спираш за отдих, молитва, медитация, дела, жертвоприношение, метаморфоза. Нийде по пътя няма надпис КРАЙ. Самите скали са символи на вечния живот, а никъде другаде по света Бог не е бил толкова щедър на скали, колкото в Гърция. Тук скалите красноречиво говорят: хората може да измрат, но скалите никога. На място като Хидра например човек знае, че след като умре, се превръща в частица от родната скала. Ала тази скала е жива, божествена вълна от енергия, увесена във времето и пространството подобно на дълга или кратка пауза в безкрайната мелодия. Хидра е била вписана като пауза в партитурата на Сътворението от изкусен калиграф. Тя е една от онези божествени паузи, които позволяват на музиканта, когато отново засвири, да продължи в съвсем ново направление. Тук спокойно можеш да захвърлиш компаса. Нима ти е нужен компас, за да вървиш по пътя към Сътворението? Докосвайки се до тази скала, аз изгубих всякаква представа за земните посоки. Това, което се случи с мен оттук насетне, е от порядъка на движението, не на посоката. Цел вече не съществуваше — аз станах едно цяло с пътя. Оттогава насам всяко спиране бележеше придвижване в нови, духовни ширини и дължини. Микена не бе по-голяма от Тиринт, нито Епидавър по-красив от Микена: всяко място беше различно в степен, за която бях изгубил сравнителната таблица. Мога да направя една-единствена аналогия, за да обясня естеството на това просветляващо пътуване, което започна на Порос и завърши в Триполи близо два месеца по-късно. Би трябвало да препратя читателя към възнасянето на Серафита, тъй както е било видяно от верните й последователи. 28 28 Препратка към романа „Серафита“ на Оноре дьо Балзак. — Б.р. То бе пътуване в светлината. Земята беше озарена от собствената си вътрешна светлина. В Микена стъпвах върху пламтящите мъртъвци; в Епидавър ме обгърна тишина, толкова плътна, че за част от секундата долових как тупти огромното сърце на света и разбрах значението на болката и скръбта; в Тиринт стоях в сянката на човека циклоп и почувствах горещия блясък на онова вътрешно око, което се бе превърнало в болна жлеза; в Аргос равнината бе покрита с огнена мъгла, в която съзрях духовете на нашите индианци и мълчаливо ги поздравих. Бродех по един самотен път, а нозете ми бяха окъпани в пламъка на земята. Ето ме в Коринт, розова светлина, Слънцето се е възправило срещу Луната, Земята бавно се върти с пищните си руини, движи се в струите светлина подобно на водно колело, отразяващо се в застиналия океан. Ето ме в Арахова, орелът излита от гнездото си и увисва неподвижен над врящия земен котел, изумен от искрящото многоцветие, в което е обляна надигащата се бездна. Ето ме в Леонидио по залез и отвъд тежкия покров от блатни изпарения тъмнеят мрачните двери на ада, където сенките на прилепи, змии и гущери намират покой, а може би се и молят. На всяко следващо място аз откривам нова жила на познанието, като рудокопач, дълбаещ все по-надълбоко в земята, доближавайки се до сърцето на все още неугасналата звезда. Светлината вече не е слънчева или лунна; това е звездната светлина на планетата, която човекът е дарил с живот. Земята е жива до най-съкровените си дълбини; в центъра тя е слънце с формата на разпнат човек. В тези скрити глъбини слънцето кърви върху кръста си. Слънцето е човек, борещ се да се устреми към друга светлина. От светлина към светлина, от Голгота към Голгота. Песента на земята…