Генри Миллер - Колосът от Маруси

Няколко минути по-късно слънцето се показа и с него се появи и лодкарят, който бе отишъл да подремне. Изтичахме, но той ни спря с едно махване на ръката. Стояхме на прага и го гледахме как изгребва водата от лодката и стъкмява платната. Отне му сякаш цяла вечност; междувременно облаците отново се сгъстиха, блесна светкавица и запръска. Нашият човек се скри под палубата. Постояхме така, вперили очи в небето. Пак заваля като из ведро. Когато вече бяхме загубили надежда, той неочаквано цъфна на борда и ни повика. Дъждът бе понамалял и облаците взеха да се разсейват. „Е, ще пробваме ли?“, попитахме не особено уверено. Мъжът присви рамене. „Какво иска да каже с това?“, не разбрах аз. Кацимбалис също сви рамене и отвърна със зловеща усмивка: „Това ще рече, че ако ние сме достатъчно луди да рискуваме, и той е готов“. Качихме се и застанахме прави, държейки се за мачтата. „Защо не слезеш долу?“, попитах аз. Кацимбалис не желаеше, щяло да му прилошее. „Е, така или иначе, ще ти прилошее — рекох, — вече няма отърване.“ Бяхме потеглили и плавахме покрай брега. Щом излязохме в открито море, върху ни се стовари силен порив на вятъра. Гъркът заряза румпела и се втурна да сваля платната. „Само гледай — викна Кацимбалис, — тия приятелчета са откачени.“ Минавахме опасно близо до скалите, когато нашият водач вече бе нагънал платната. Морето бушуваше — пред нас кипеше бяла пяна. Започнах да осъзнавам колко шантаво бе цялото начинание, като съзрях огромните бездни, в които пропадахме с главозамайваща скорост.

Инстинктивно погледнахме към кормчията, за да зърнем лъч надежда в изражението му, ала той бе невъзмутим. „Тоя сигурно е луд“, изрева Кацимбалис и в този миг върху нас налетя вълна, която ни измокри до кости. Банята ни поободри. Още повече се развеселихме, когато забелязахме яхта, съвсем малко по-голяма от нашата лодка, която се движеше с почти същата скорост. Една до друга, като две морски кончета, те се подмятаха и гмуркаха. Никога не бих повярвал, че една крехка лодчица би могла да устои в такова море. В момента, в който се плъзнехме към дъното, поредната вълна надвисваше над нас като белозъбо чудовище, дебнещо мига, в който да стовари търбуха си върху ни. Небето наподобяваше опаката страна на огледало, с мътно разлято петно там, където слънцето напразно се мъчеше да пробие. Мълнии прорязваха хоризонта. Вълните вече ни връхлитаха отвсякъде. Трябваше да съберем всичките си сили, за да се държим с две ръце за мачтата. Различавахме ясно Спецес, сградите бяха мъртвешки бледи, сякаш си бяха изповръщали вътрешностите. Странно обаче, никой от нас не бе уплашен. Едва по-късно разбрах, че Кацимбалис имал страх от морето, тъй като беше планинец, а не островитянин. Лицето му сияеше. От време на време изкрещяваше: „Омировска фурия, а?“. Добрият стар Кацимбалис! Откачен като всички гърци. Макар до смърт да се боеше от морето, така и не обели думичка за това. „Здравата ще пируваме — провикна се, — ако оцелеем.“ Тъкмо бе изрекъл тези думи, и една свистяща струя тъй ни цапардоса, та реших, че с нас е свършено. Но лодката ни беше като коркова тапа. Нищо не можеше да я прекатури или потопи. Спогледахме се многозначително, сякаш си казвахме: „Е, щом и на това издържа, ще издържи на всичко“. Ликувахме и крещяхме лудешки, окуражавайки лодката, като че яздехме коне. „Ти там добре ли си?“, викна Кацимбалис през рамо, не смеейки да погледне назад, да не се окаже, че кормчията е зад борда. Malista, дойде отговорът. Каква красива дума за потвърждение, помислих си. Тогава си спомних първата гръцка фраза, която бях научил: Ligo nero, se parakalo… Малко вода, моля. Вода, вода… тя бликаше от очите и ушите ми, стичаше се по врата, в пъпа, между пръстите на краката. „Лошо е за ревматизма“, рече Кацимбалис. „Затова пък — отвърнах аз — е добре за апетита ти.“

Когато акостирахме, на кея се бе събрала малка тълпа. Полицаят ни изгледа подозрително. Какво ни водело на Спецес в такова време… Защо не сме дошли с големия кораб? Какво сме търсели тук? Фактът, че Кацимбалис беше грък, а бе слязъл от кораба не на точното място, само засили подозрителността му. И какво прави тоя побъркан американец тук — през зимата туристи на Спецес не идват. Както и да е, след като помърмори малко, той се разкара. Отидохме в някакъв хотел наблизо и записахме имената си в голямата книга. Собственикът, който бе глуповат, но пък отзивчив, погледна имената и се обърна към Кацимбалис: „В кой полк си служил през войната? Не си ли моят капитан?“. И каза името си и името на полка. Като се преоблякохме, собственикът Джон ни очакваше долу; до него бе малкото му момче, а в ръцете си държеше бебе. „Това са децата ми, капитане“, рече той гордо. Мистър Джон ни поведе към една таверна, където можели да ни сервират превъзходна пържена риба и рецина. По пътя на английски ни разказа за магазинчето си за плодове в един от входовете на метрото в горната част на Ню Йорк. Този вход ми беше много добре познат, тъй като там в една зимна утрин, в три часа след полунощ, бях продал палто с кожена подплата, дадено ми от един индус, на някакъв шофьор на такси за десет цента, точно пред магазинчето на мистър Джон. А мистър Джон, който, както отбелязах, не бе особено умен, не можеше да повярва, че стопроцентов американец е способен да направи подобно нещо. Докато си бъбрехме на английски, един дебел чичко, слушал ни внимателно от съседната маса, изведнъж се обърна към мен с несъмнено северняшки акцент: „Откъде си, страннико? Аз съм от Бъфало“. После дойде и се присъедини към нас. Казваше се Ник. „Как са добрите стари Щати? — подхвана, поръчвайки си още една пинта рецина. — Исусе, какво ли не бих дал да съм там сега!“ Хвърлих един поглед на дрехите му, очевидно американски, очевидно скъпички. „С какво се занимавахте там?“, попитах. „Бях букмейкър — отвърна. — Харесва ли ти тоя костюм? Имам още седем такива. Ъхъ, донесъл съм си всичко необходимо. Нищо свястно не можеш да намериш тук — виждаш каква е дупка. Исусе, добре си живеех в Бъфало… Кога се връщаш?“ Като му казах, че нямам намерение да се връщам, той ме дари със странна усмивка. „Интересно — рече, — на теб ти харесва тук, а на мен там. Де да можехме да си трампим паспортите. Какво не бих дал да имам сега един американски паспорт!“