Генри Миллер - Колосът от Маруси

Кацимбалис притежаваше онова качество, което аз като писател смятам, че е от първостепенна важност за разказваческото изкуство — пълното незачитане на елемента време. Никога не започваше професионално; най-напред се луташе, боричкайки се, така да се каже, в търсене на някакво начало. Историята обикновено започваше, когато той достигнеше до някоя дупка, когато, за да може наистина да се изстреля, правеше огромна крачка назад, образно казано, за сигурност, подхвърляйки, докато пощипваше носа си: „Виж сега, забелязвал ли си някога как…“, или „Та, викам, случвало ли ти се е някога да…“, и недочакал отговор, с очи, изцъклени от притока на вътрешна светлина, направо се пльосваше в дълбокия кладенец, от който извираха всичките му истории, и вкопчвайки се в хлъзгавите стени на повествованието си с ръце и нозе, бавно се изкатерваше до повърхността, пухтейки, задъхвайки се, отръсквайки се като куче, за да се освободи и от последните останали по него треви, тиня и звезден прах. Понякога, гмурвайки се обратно, така здраво се бухваше на дъното, че изгубваше дар слово: можеше да погледнеш в зеницата на окото му и да го видиш там, проснат безпомощно като морска звезда, огромна разпльосната камара плът, лежаща с лице към небето и брояща звездите, брояща ги и даваща им имена в пълно, невъзмутимо вцепенение, сякаш за да нахвърля една колосална и невъобразима канава, върху която да изтъче разказа си, разказ, който щеше да му дойде на езика тогава, когато успее да си поеме дъх.

Грамадната морска звезда, както казах, бе потънала в дълбок сън още преди да сме стигнали Нафплио. Той се бе изтегнал на пейката, оставяйки ме да кръжа около парка „Монсо“, където ме бе качил в едно такси. Бях замаян. Излязох на палубата и закрачих напред-назад, мърморейки си, изсмивайки се гръмко от време на време, ръкомахайки, докато имитирах жестовете му, нетърпелив да предам най-сочните фрагменти от разказа му на Даръл или на Сефериадис, когато пристигнех в Атина. На няколко пъти се връщах в салона, за да го видя, да се втренча в тази негова малка уста, която сега беше отворена в едно дълго нямо издихание, като устата на риба, бореща се за глътка въздух. В един миг се доближих, наведох се и вперих фотографско око в тая смълчана кухина. Що за удивително нещо е гласът! Какво ли чудо кара врящата магма на земните недра да се превърне в това, което наричаме реч? Щом от глина може да се извае такъв абстрактен посредник като думите, кое е онова, дето ни възпира да напуснем телата си, когато пожелаем, и да се извисим до нашия дом на други планети или в пространството между тях? Какво ни пречи да пренаредим живота на всички нива: атомно, молекулярно, телесно, звездно, божествено? Защо трябва да се спираме пред думите или пред планетите, или пред божествеността? Кой и какво обладава достатъчно мощ, за да унищожи онзи чудодеен фермент, който носим вътре в себе си подобно на семенце и който, след като в умовете си сме прегърнали цялата Вселена, не е нищо повече от семенце — щом да изречеш Вселена, е също толкова лесно, като да кажеш семенце, а имаме да изричаме и по-велики неща, дето са отвъд словото, неща безгранични и немислими, неща, които езикът с никакви трикове не е в състояние да обхване? Ти си лежиш там, помислих си, а къде е онзи глас? В какви ли мрачни цепнатини пълзиш с ганглийните си окончания? Кой си ти, какво си сега, в това наркотично безмълвие? Риба ли си? Влажен гъбест корен ли си? Ти ти ли си? Ако сега ти разбия черепа, ще бъде ли всичко изгубено — музиката, наркотичните изпарения, глисандото, грапавите интермедии, приапичното 40 40 Сластно, по името на древногръцкия бог Приап, символ на плодовитостта, изобразяван с огромен фалос. — Б.р. пръхтене, законът за непропорционалното увеличение на производителността, Демостеновите камъчета 41 41 Древногръцкият оратор Демостен, който заеквал, за да се избави от недъга си, слагал под езика си камъчета. — Б.р. , жалузите, които спускаш над откровените злодеяния? Ако сега те пробода с шило ето тук, в слепоочието, ще избликне ли заедно с кръвта една-единствена осезаема диря?

След няколко минути ще бъдем в Нафплио. След няколко минути той ще се събуди, сепвайки се, и ще възкликне: „Ох, сигурно съм задрямал“. Винаги се събужда настръхнал, сякаш са го спипали на местопрестъплението. Срам го е да заспива. Започва да се чувства напълно буден едва в полунощ. Тогава тръгва да броди из странни кътчета в търсене на някой, на когото да говори. Хората са капнали от умора: той им вдъхва сили, превръщайки ги във внимателни слушатели. Когато свърши, дръпва щепсела и си заминава, скривайки гласовия си апарат на сигурно място в диафрагмата. Ще седне в тъмното на някоя маса и ще се тъпче с хляб и маслини, твърдо сварени яйца, херинга и разни видове сирена, и поливайки ги със самотата си, ще говори на себе си, ще си разкаже някоя история, ще се потупа по гърдите, ще си напомни да запомни да я запомни следващия път; даже ще си изпее песничка в мрака или ако се въодушеви, ще стане и ще направи няколко мечешки крачки, или ще се изпикае, без да разкопчава панталоните си, защо не, той е сам, той е щастлив, той е тъжен, той е всичко, което може да е, за себе си поне, а кой друг е там и тъй нататък — можеш ли да го видиш? Аз го виждам ясно. Сега в Атина е топло и си е изкарал страхотна вечер с най-близките другари. Последният, на когото е пожелал лека нощ, си е вече вкъщи и записва всичко в дневника си, съществувайки единствено под формата на тази слухова добавка, този придатък към живот в търбуха на кита. Китът се обляга назад на стената под една увита в лози решетка, близо до нишата, в която Сократ е прекарал сетните си часове. Китът отново дири храна и пиене, опитвайки се да ги измъкне от човек със сламена шапка от 1905-а, която благополучно е донесъл от Америка заедно с фино спално бельо, люлеещи се столове, плювалници и грамофон с фуния. Грамофонът стои на стол насред пътя и подир миг един консервиран глас ще запищи отровна песен от времето на турското робство…