Генри Миллер - Колосът от Маруси

За подчовешките екземпляри от тая затънала в невежество ера на науката ритуалите и преклонението пред божественото, които са част от лечителското изкуство, както е било практикувано в Епидавър, изглеждат пълни глупости. В този наш свят слепецът води слепци, болният дири лек от болни. Ние прогресираме непрекъснато, но това е прогрес, който ни отвежда на операционната маса, в приюта за бедни, в лудницата, в окопите. Ние нямаме лечители — имаме единствено касапи, чиито познания по анатомия са ги снабдили с диплома, която пък им дава правото да изрежат или ампутират нашите болести, та осакатени да изкретаме, докато не дойде моментът, когато ще сме годни за кланицата. Обявяваме гръмко, че сме открили едно или друго лекарство, ала не споменаваме новите болести, дето сме създали междувременно. Медицината, въздигната в култ, функционира по същия начин като военното министерство — победите, за които постоянно тръбят, са прах в очите, който прикрива смъртта и бедствията. Докторите, подобно на военните, са безпомощни — битката, която водят, е загубена още от самото начало. Това, от което се нуждае човек, за да може да живее, е мир. Поражението, нанесено на съседа, ни носи мир точно толкова, колкото лекарството против рак ни дарява здраве. Човек не живее благодарение на триумфа над врага си, нито пък оздравява, поглъщайки безброй лекарства. Радостта от живота се дължи на мира, който не е статичен, а динамичен. Никой не би могъл да каже, че знае какво е радостта, преди да е познал мира. А без радост няма живот, дори и да имаш дузина коли, куп прислужници, замък, собствен параклис, бомбоубежище. Болестите ни са нашите пристрастености — били те навици, идеологии, идеали, принципи, притежания, фобии, богове, култове, религии, каквото щете. Голямата заплата може да бъде болест, както и малката. Безделието е също толкова тежка болест, колкото и работата. Към каквото и да сме се привързали, даже надежда или вяра, то би могло да е страданието, което да ни отнесе. Трябва да се предадеш изцяло — останеш ли пристрастен дори и към най-незначителната дреболия, изхранваш микроба, който рано или късно ще те погълне. Колкото до уповаването ни на Бог, той отдавна ни е изоставил, за да можем да познаем радостта от постигане на божественото със собствени усилия. Цялото това неспирно хленчене в мрака, настоятелната, сърцераздирателна жалба за мир, която звучи все по-оглушително с нарастването на болката и страданието, защо го правим? Мир — нима людете си мислят, че той е нещо, дето може да се купи, сякаш е царевица или жито? Нещо, на което да се нахвърлим и да го разкъсаме, подобно на вълци, налетели на леш? Чувам как хората говорят за мир, а лицата им са помрачени от ярост, омраза или насмешка и презрение, горделивост и арогантност. Намират се даже и такива, които искат да се бият, за да възцарят мира — те са най-заблудените души. Не ще имаме мир, докато не изкореним убийството от сърцата и умовете си. Убийството е върхът на огромната пирамида, в чиято основа е Азът. Всичко построено ще трябва да бъде сринато. Всичко, за което човекът се е сражавал, ще трябва да бъде забравено, за да може да заживее като човек. Досега е бил един болен звяр и дори и божествеността му смърди. Той е господар на много светове, но в своя собствен е роб. Не мозъкът, сърцето трябва да управлява света. Във всяко царство, което завоюваме, сеем само смърт. Обърнали сме гръб на царството, където е свободата. В Епидавър, в тишината, във великия мир, който ме обгърна, аз долових туптенето на сърцето на света. И знам какъв е лекът — да вдигнем ръце, да отстъпим, да се предадем, така че мъничките ни сърчица да затуптят ведно с огромното сърце на света.

Смятам, че безчислените орди, извървели дългия път до Епидавър от всички краища на древния свят, са били изцерени още преди да дойдат тук. Седейки в странно притихналия амфитеатър, аз си мислех за дългия лъкатушещ път, който най-накрая ме бе довел до изцеляващия център на вътрешния мир. Няма човек, който да е избрал да поеме на по-заобиколно пътешествие от моето. Повече от трийсет години се бях лутал сякаш в лабиринт. Бях вкусил и радост, и отчаяние, ала не бях прозрял значението на мира. Пътьом бях надвил един подир друг всичките си врагове, но най-върлия даже не бях разпознал — самия себе си. Когато влязох в смълчания бокал, окъпан в мраморна светлина, аз застанах в самия му център, където и най-тихият шепот се издига високо, като че е птица, окрилена от радост, и се изгубва отвъд ниските хълмове, тъй както светлината на ясния ден отстъпва пред кадифената тъма на нощта. Балбоа, стоейки на върха в Дариен 42 42 Silent, upon а peak in Darien — стих от сонет на английския поет Джон Кийтс, препращащ към въображаемия миг, в който испанските конкистадори за пръв път зърват Тихия океан от планински връх в провинция Дариен в Панама. — Б.р. , едва ли е изпитал такъв чуден възторг като мен в този миг. Нямаше нищо повече за покоряване — пред мен се бе ширнал океан от мир. Да бъдеш свободен, както тогава се почувствах, означава да осъзнаеш безсмислието на всяко завоевание, дори и това на собственото „аз“, което пък е най-висшата проява на егоизъм. Да се изпълниш с радост, означава да отведеш егото си до крайния му предел и триумфално да го спасиш. Усещането за мир е всеобемащо — то е моментът след това, когато вече окончателно си се предал, когато изчезва даже и споменът, че си се предал. Мирът е средоточието на всичко и щом го постигнеш, гласът се възнася във възхвала и благословение. После се разстила надлъж и шир, достигайки до най-далечните краища на Вселената. Тогава той изцелява, защото носи светлина и топлотата на състраданието.