Колин Фальконер - Пътят на коприната

Белите върхове на Покрива на света вече бяха зад тях. Изчезнали бяха сред оловносиви облаци. Изведнъж въздухът стана по-топъл.

На четвъртия ден вървяха по пътека надолу по дюна от сипкав пясък към солено блато. Приближаването им изплаши ято диви гъски. През обсипана с речни камъни долина се стигаше до ново дефиле и после до обширна равнина от нажежен пясък и черен чакъл.

Прашен път водеше към върволица от шептящи тополи и град оазис от кирпичени къщи с плоски покриви от слама и сушена тор. Видяха магарешки каруци, натоварени до връх с пъпеши, зеле и моркови, цели семейства стърчаха на движещите се дъски. Изненадани лица ги наблюдаваха от полетата и къщите.

Хутлун яздеше до него. Шалът й беше увит около лицето и той виждаше само тъмните й ясни очи.

— Това място се нарича Кашгар — обясни му тя.

— Тогава сме преживели Покрива на света, нали?

Тя махна шала си.

— Имаш си пазител, християнино.

Християнино ли? Явно вече не беше варварин.

Той се огледа, видя монахът да седи отпуснато върху светлоокия кон зад тях.

— Какъв пазител? По-скоро бих поверил живота си на куче.

— Не говоря за твоя шаман. До теб язди някакъв мъж.

Жосеран усети как косата на тила му настръхва.

— Какъв мъж?

— С дълга жълта, вече сивееща коса и брада, която много прилича на твоята. Носи бяла наметка с червен кръст тук, на лявото рамо. Често го виждам да язди зад теб.

Хутлун описваше баща му.

Той не му беше казал и дума, преди да тръгне за кралския двор, но беше разбрал. Жосеран познаваше по погледа му. Когато се върна от Париж, обясни, че е поднесъл извиненията си, задето не може да участва във въоръженото поклонничество на крал Луи, но след няколко дни промени решението си. Откри у себе си неочаквана и нетипична жажда да помогне за освобождаването на Светите земи от сарацините.

Само че Жосеран прозря истинската причина, поради която баща му щеше да грабне оръжие в името на краля.

Разказаха му как, когато корабите на краля акостирали в Дамиета, там ги чакали десетки сарацински конници. Франкските рицари се събрали на брега, грабнали копията си, вдигнали щитовете си и зачакали нападението.

Баща му издърпал коня си през крайбрежните вълни, за да се присъедини към тях на брега и се метнал на седлото. Дори не спрял да си сложи ризницата. Прелетял покрай смаяните защитници и се врязал сред сарацините, убил трима, преди да го свалят с меч, забит в корема. Върнали го на кораба все още жив. Разказаха му, че се мъчил четири дни, преди да умре.

Защо му е било да прави подобно нещо?

Жосеран се сещаше само за една причина, която да обяснява бащиния му боен плам.

— Християнино? — измъкна го рязко Хутлун от унеса му.

— Мъжът, когато описваш, е баща ми. Но той почина преди много години и никога не би яздил до мен.

— Знам какво виждам.

Пак магьосничество! Сякаш другите терзания не стигаха на човешката душа. Това пътуване той започна с ясната задача да съпровожда свещеника. Трябваше да отнеме не повече от няколко седмици. Вместо това беше въвлечен в одисея до края на света и всяко верую, което му беше скъпо, неговото целомъдрие, дългът и вярата му са поставени на изпитание.

Какво му става?

Прекосили бяха Покрива на света, като търсеха презвитер Йоан и магията на Евангелията, но всичко което откриха зад снабдените с наблюдателници стени на Кашгар, бяха мохамедани. Жосеран не си беше представял така прословутите земи на Катай, които приличаха на който и да е град в Земите отвъд със своите ханове и тържища, сводести портици и покрити с мозайки куполи.

Хората се наричаха уйгури. Очите им не бяха с формата на бадем, нито носовете им сплеснати като на татарската им свита. Всъщност приличаха на гърците, а езикът им напомняше този на тюрките, който беше научил в Земите отвъд. Татарите също го говореха свободно, разваляха го със смесица от собствените си изрази.

Отиваха към тържището. Хутлун и войниците й проправяха път през блъсканицата из улиците зад джамията, където възрастни мъже с бродирани молитвени шапки седяха на стъпалата на айвана, а босоноги деца играеха в тънката струя вода, която течеше в канавката. Прахоляк и дребни мушици изпълваха въздуха. По гърба му се стичаше пот и набраздяваше лицето му.

Лабиринт от улички тръгваше във всяка посока, засенени улици се промъкваха през снопове слънчева светлина. Сакати просяци стенеха и протягаха разкривени нокти за подаяния. Бръснари бръснеха теметата на клиентите си с дълги ножове, ковачи и пекари се потяха в пещи с почернели стени, дрънченето на метал и виковете на соколарите се смесваха с уханния лъх на печен хляб и слабия мирис на отпадъци и нечистотии.