Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Ще се изправиш пред съда му и ще бъдеш хвърлен в Ада — Уилям вдигна дясната си ръка и я задържа пред очите на Жосеран. — Освен ако с тази ръка не опростя греховете ти! С тази ръка!

Хайде, помисли си Жосеран. Защо така упорито се съпротивлявам на изповедта?

Изчакал беше, докато призоват баща му на преговори в Париж. Крал Луи беше отправил призив за ново въоръжено поклонение към Светите земи, за да се освободи Йерусалим от сарацините. Като рицар и васал на графа на Бургундия баща му трябваше да се отзове.

Същата вечер Жосеран влезе в покоите й. И Бог да ми прости, помисли си той. Облада я четири пъти, разгонен като куче, тя стенеше под него, потта им и семето му се пръснаха по ложето на баща му. Всеки път когато се съединяваше с нея, чуваше как Дяволът се киска, докато го влачи към Ада.

И какво би могъл да си мисли?

На следващата вечер отново отиде в покоите й. Колкото по-ниско падаше в прегрешението, толкова по-малко имаше то значение. Понякога единственият начин да облекчи болката от вината беше, като отново съгреши.

Удавяше съвестта си в нейната гореща влажна плът. Дали нямаше и следа от гордост, че взема онова, което принадлежи на баща му, младежко безочие, което да го убеждава, че сега е по-голям мъж?

— Тази вечер ще видиш Христос или ще видиш Сатаната. Какво ще кажеш?

— Не съм… съгрешил с нея — програчи Жосеран.

— Съгрешил си в сърцето си! Едно и също е!

Жосеран трепна.

— Сигурен съм, че Бог лежи буден в Рая, изтерзан от моето отчаяно и самотно удоволствие в мрака. Твоят Бог е по-проклет от всяка тъща!

Чу как Уилям със свистене си пое дъх при последното му светотатство.

— Изповядай се!

Да, изповядай се , помисли си Жосеран. Нека да е на неговото. Какво значение има вече?

Монахът беше махнал ризите на варварина. Лицето му беше червено, но кожата на раменете и ръцете му беше като полирана слонова кост. Фини косъмчета покриваха гърдите и корема му, които сияеха като бронз на светлината от огъня. Мускулите му бяха корави като плетени въжета.

Необичайният и чужд изглед на тялото му я накара да затаи дъх. Гол, той изглеждаше ужасяващо, но по някакъв странен и възбуждащ начин.

Умът й не го побираше защо смъртта на някакъв варварин може така да я засегне. Тревогите й бяха несъмнено породени от гнева на баща й, задето се е провалила в задачата да отведе поверените й пътници в Каракорум.

Каквато ще да беше причината, тя не можеше да го остави да умре.

Уилям чу шум зад себе си и се обърна.

— Ти!

Хутлун влезе заднишком, както беше направила в орду на Кайду. Пееше нисък, ритмичен напев на дяволския език на татарите. Трима от войниците й я следваха с мрачни лица. Хутлун се затътри към средата на шатрата и коленичи до огъня, стиснала парцаленото си млатило и дайрето, дяволските сечива.

Очите й се обърнаха назад.

Уилям се опита да прикрие голото тяло на Жосеран.

— Махай се от тук! — извика той и я сграбчи за раменете, за да я изхвърли. Придружаващите я татари незабавно го уловиха за ръце и го извлякоха навън. Вързаха му ръцете с прашки и го хвърлиха на студената земя да крещи възмутено в самотната нощ.

Уилям хлипаше от бяс. Дяволът се канеше да замъкне поредната душа в Ада.

Жосеран отвори очи. През дупката на върха на покрива лениво се точеше димът от горящите дърва; бледа жълтееща слънчева светлина падаше косо на килимите. Покривалото на входа беше отметнато и разкриваше зелена поляна. Чу цвиленето на конете.

Уилям седеше до огъня и го наблюдаваше.

— Добре е, че не умря, тамплиере. Душата ти е пропита с грях.

Уилям повдигна главата му и поднесе дървена купа с кисело кобилешко мляко към устните му.

— Колко дълго съм… спал?

— Само една нощ.

— Хутлун…

— Вещицата е отвън.

Жосеран опипа несигурно скалпа си. Засъхналата кръв беше изпоцапала косата му, имаше и отворена рана.

— Помислих, че ще умра.

— Не било Божията воля.

— Тя беше тук. Сега си спомням. Тук беше.

— Опита се да те зароби с дяволските си дела.

На входа падна сянка. Хутлун стоеше там с ръце на хълбоците. На Жосеран му се стори, че в очите й проблясва облекчение, но изражението изчезна толкова бързо, колкото и бързо се беше появило.

— Изглежда си възстановяваш силите — попита тя.

— Благодаря — измърмори Жосеран.

— За какво?

— За… молитвите ти.

— Бих направила същото за всеки от отряда ми, който е болен — държеше в ръце купа с варено месо, от което се вдигаше пара. — Ето. Трябва да се храниш.