Колин Фальконер - Пътят на коприната

Жосеран тръгна бавно след него.

Някъде на половината път върху скалата конят на Уилям — вероятно подплашен от нервното шаване на ездача — стъпи лошо върху сипея.

Уилям усети как конят се препъна. Опита се да възстанови равновесието си, задницата му потрепна, когато се опита да поправи грешката си. Монахът се наклони на седлото и още повече наруши стабилността на животното.

— Уилям!

Уилям чу предупредителния вик на Жосеран. Изплъзна се от седлото и опрял гръб на скалата, опъна юздите в напразно усилие да издърпа коня обратно на пътеката. Вече и двата задни крака на животното бяха зад ръба на издатината.

— Помогни ми! — извика Уилям към Жосеран. — Всичко е тук! Всичко!

Кожената торба на седлото съдържаше илюстрованата Библия, Псалтира, свещеническите одежди и сребърната кадилница. Уилям пусна юздите и посегна към дисагите. Улови ги. Погледът му зърна зашеметяващата гледка от бездънните сиви облаци и пропуканите от студ гранитни стени.

Повери душата си на Бог, пръстите му отказаха до отпуснат хватката с безценната Библия и Псалтир. Закрещя, макар и да се осъждаше на смърт.

Силни ръце се сключиха около кръста му и го задърпаха нагоре над ръба.

— Пусни я! — изкрещя Жосеран в ухото му. — Пускай!

Този миг като че продължи цяла вечност. Не, реши Уилям след проточилото се безкрай търсене на отговор в душата, а всъщност траяло само едно мигване; не, няма да отпусне хватката. Ако трябва, нека умре. Но не може да предаде Библията и Псалтира. Иначе пътуването дотук ще е напразно и той ще се е провалил пред Бог.

Видя как конят пада, хлъзга се по каменния склон, отчаяно рита във въздуха. А после се скри от погледа, без ездачът му да го последва надолу в бездната. Той облегна гръб на скалата и леда, татарската вещица стоеше над него, по лицето й се четеше яд. Изкрещя му нещо на езическия си език. Той притисна безценната торба към гърдите си, почувства успокояващата тежест на Библията и кадилницата в нея. Знаеше, че са в безопасност, претърколи се на колене и отправи благодарствена молитва към милостивия Бог, който го беше спасил за по-висшите Си цели.

Хутлун не сваляше поглед от християнския свети човек, притиснал жалкия вързоп към гърдите си. Варваринът лежеше до него неподвижен. Коленичи и издърпа качулката на наметката му. Когато дръпна пръстите си, те бяха изцапани с тъмна кръв. Ударил беше тила си в скалата, за да спаси тоя луд.

— Какво толкова безценно има във вързопа, че гарванът е готов да умре за него? — изрева един от свитата. Гарванът: името, което татарите бяха дали на християнския шаман.

— Не знам — отговори Хутлун.

Варваринът лежеше в несвяст. Може би беше мъртъв.

— Жос-ран — прошепна тя.

Необяснимо защо около сърцето й се стегна юмрук.

— Ще те помажа с миро — прошепна Уилям. Целуна скъпоценната пурпурна стола, заради която беше рискувал живота си, и я нахлузи около врата си. Измърмори думите на последното причастие, поставил пръсти на устните, очите, ушите и челото, като повтаряше на латински познатата благословия:

— Ин номине Патрис, ет Филис, ет Спиритус Санкти…

Намираха се в усамотеното жилище на таджикски овчар.

Навън вятърът виеше и фучеше, като да стенеше самият Дявол.

— Сега ще се изповядаш ли — прошепна Уилям, — за да бъдеш приет направо в Рая?

Жосеран примигна, но погледът му с мъка се избистряше. Лицето на монаха беше в сянка от оранжевия блясък на огъня.

— Няма… да… умра.

— Изповядай се сега, тамплиере. Ако умреш неопростен, ще трябва да се изправиш пред Сатаната.

Жосеран направи опит да седне, болка прониза мозъка му като с нож и той извика.

— Ще те улесня. Ще направя изповедта ти от твое име. Повтаряй след мен: „Прости ми, отче, защото съм грешник. Съгреших в сърцето си, където стаих нечестиви помисли към вещицата Хутлун. Нощем насилвах себе си, докато мислех за нея, и разпръсквах семето си, докато го правех“. Повтори!

— Проклет да си, свещенико — изръмжа Жосеран.

— Ти я желаеше. Това е смъртен грях, защото е мохамеданка и вещица. Трябва да бъдеш опростен!

Жосеран притвори очи.

— Повтори! „Говорих срещу Негово светейшество папата и срещу Уилям, викаря. Изричах богохулни слова“.

— Няма… да умра… и не ми трябва… твоето опрощение.

— Отвори очи, тамплиере! — Жосеран усети гнилия дъх на свещеника в лицето си. — Преди края на нощта ти ще се изправиш пред Отца си в Рая!

Как пред отца ми, зачуди се Жосеран, и кой: Бог или баща ми? Не беше сигурен от коя среща се страхува повече.