Колин Фальконер - Пътят на коприната

Храната никога не достигаше. Веднъж в края на деня след трудно изкачване той видя Хутлун да вади ножа си и да прерязва вената върху шията на коня си. Допря устни до струята кръв и пи. Щом приключи, постави ръце върху раната и държа, докато кръвта не се съсири.

Хутлун избърса устата си с ръкав и му се ухили.

— Имаш слаб стомах, Варварино.

Отвратен, той поклати глава.

— На коня нищо няма да му стане от малко. А и ни поддържа живи.

Уилям също видя какво направи Хутлун.

— Още ли мислиш, че не е вещица? — изсъска той.

— Остави ме на мира.

— Пие кръвта на животните! Сатанинско изчадие!

— Махни се от мен.

— Вещица е! Чу ли ме, тамплиере! Вещица!

Увиха с кожи краката си и повлякоха конете в снежната виелица. Щяха бързо да се изгубят, ако не бяха знаците, направени от кости и рога на умрели овце, оставени да водят пътниците през снеговете.

Късно един следобед стигнаха до грамада, която беше много по-голяма от всички видени досега, направена беше не от кости, а от камъни. Татарите я наричаха обо. Един след друг я обиколиха с конете си. После Хутлун слезе от своя кон и добави още един камък към купчината.

— Какво правите? — попита я Жосеран.

— Това е за опрощение на греховете ни — обясни му тя. — Според светите мъже, живели из тези планини, това ни носи по-добро превъплъщение следващия път, когато се родим.

Жосеран за пръв път чуваше подобна нелепица.

— Човек се ражда само веднъж — възрази той.

— Тук казват, че когато някой умре, част от духа му влиза в друго тяло и това превъплъщение е повече или по-малко щастливо в зависимост от делата му през предишния живот. И така напредва през хиляди превъплъщения, докато не се съедини с Бог.

— Нали не вярваш в това?

— Не боли. Ако светите мъже са грешали, тогава съм похабила само няколко стъпки и един камък. Ако са прави, тогава съм направила следващия си живот по-добър.

Прагматизмът й го ядоса. За неговия ум вярата си беше вяра. Не я пригаждаш според местоположението си. Само че в думите й имаше любопитна логика.

— И вие трябва да го направите — каза му тя.

— Нямам време за суеверия.

— Да не искаш да навлечеш лош късмет на главите на всички ни при пътуването?

Усети прикованите в него погледи на всички татари.

— Тогава ще го направя заради дипломатизма — рече той. Подкара коня си и бавно обиколи камъните. В крайна сметка, както се беше изразила Хутлун, какво лошо имаше?

— Що за странна церемония е това? — попита го Уилям.

— За освобождаване от греховете — обясни му Жосеран. — Искат да направим като тях.

— Изповед, последвана от опрощаване на греховете, проведена от ръкоположен свещеник на Светата църква, е единственият начин греховете да бъдат опростени.

— Всичко, което трябва да направиш, е да обиколиш с коня си камъните, братко Уилям. Не ти трябва да вярваш в това, което правиш.

— Това ще е предателство към вярата.

— Ще отнеме само няколко секунди.

Но Уилям изви коня си.

— Отказвам да танцувам с Дявола!

Татарите поклатиха глави. Над долината към тях забърза сянка. Жосеран вдигна очи. Отгоре им, високо във въздушните течения кръжеше лешояд и търсеше мърша.

Може и да беше поличба. Жосеран се надяваше да не е така.

Керванът им навлезе още по-дълбоко сред облаците, тъй като из проходите пред тях се разрази буря. Далеч, много надолу под тях видяха долина, в която къщите на таджикски овчари бяха опасно прилепени до зъберите над буйна река. Пътеката се ронеше под краката им, обгърна ги мразовита, безформена мъгла и ги потопи в мраз и тишина.

Конете им изразяваха с пръхтене противенето си, докато неподкованите им копита се подхлъзваха по покрития с лишеи сипей, ровеха да намерят къде да стъпят сред камъните, в които страховитият студ беше прорязал дълбоки пукнатини. Изпод копитата им тръгваха малки лавини от съборени камъни надолу по склона.

Пориви на вятъра запращаха остри парчета лед в лицата им.

Стигнаха до тясна издатина, която вървеше покрай пролом. Пътят се беше стеснил до пътека, широка, колкото да мине кон. Едно подхлъзване означаваше и животното, и ездачът да полетят към смъртта си.

Уилям наблюдаваше Хутлун и другарите й как избират пътя си, предната част на групата беше изчезнала в сивата мъгла. Той дръпна юздите на коня, двоумеше се.

— Довери се на тези коне, братко Уилям — извика иззад него Жосеран. Налагаше му се да крещи, за да надвика бученето на реката отдолу.

— По-скоро трябва да се доверя на Бог — отвърна му пак виком Уилям. Тръгна напред, запя на латински „Вярвам в един Бог“.