Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Наистина ли можеш да видиш бъдещето? — попита я той.

— Виждам много неща, понякога са от настоящето, понякога предстои да се случат. Не става по мое желание. Нямам власт над дарбата си.

Дарбата, помисли си удивено Жосеран. Във Франция свещениците нямаше да го нарекат дарба. Те щяха да я вържат за дибата, после да я изгорят на кладата!

Изведнъж падна мрак, остави ги сами със скръбния вой на вятъра.

— Късно е. Трябва да проверя стражите. Оставям те да си довършиш разговора с твоя кон. Може би по-късно ще ни споделиш мислите му.

Разсмя се и си тръгна.

На Покрива на света лятото идваше едва за няколко седмици и толкова рано напролет нищо не растеше. Само неуморни, ледовити ветрове вееха, виеха и шептяха час след час и късаха нервите.

Понякога дърпаха конете през преспите и свирепите пориви на снежната буря, следваха поредица от остри хребети, които се виеха нагоре в истински скален гръбнак. На тази височина въздухът беше рядък и Уилям имаше вид като че всеки миг ще рухне. Лицето му беше посиняло на места, а дъхът му свиреше в гърдите.

Вятърът беше неумолим и неуморим противник. Жосеран не можеше нито да говори, нито да мисли заради него. Постоянно ги бъхтеше с невидими юмруци, опитваше се да ги върне обратно, вилнееше над тях ден след ден.

Един следобед облаците бяха изчезнали за миг и те видяха от другата страна на долината участъци от глина и червеникава пръст, показала се в синьо-белия масив от ледници. Жълто-кафява река се виеше като вена между кални брегове от глина и лед, лъкатушеше до полянка от тъмнозелени долини, вероятно на цяла левга 15 15 Мярка за дължина, равна на 4,83 км. — Бел.прев. под тях.

Все едно надзъртаха в Рая.

Хутлун се обърна на седлото, вятърът развяваше шала й.

— Виждаш ли — извика тя. — Покривът на света!

За първи път в живота си Жосеран се почувства толкова малък. Ето това е величието на Бог, помисли си той, неговата дължина и неговата широчина. Това беше религията в естествения й вид.

Тук горе аз съм много далеч от човека, когото мислех, че съм. Всеки ден чувствам как поредното късче от мен пада и се превръщам в непознат за самия себе си. Вече не съм подвластен на устава на тамплиерите, нито роб на Църквата, имам толкова неудържими и светотатствени мисли. Това пътуване ми подари дива свобода.

Погледна към Уилям, отпуснат върху коня си, качулката скриваше лицето му.

— Тук сме далеч от Христос! — извика му той.

— Никой човек не е далеч от Христос, тамплиере! — надвика рева на бурята монахът. — Ръката Божия ни води и защитава дори тук!

Грешиш , помисли си Жосеран. Този бог, който живее тук, не ми е господар.

Трупът беше почернял от студа. Очите ги нямаше, изкълвани от птиците, животните се бяха добрали до вътрешностите. Появи се над тях за миг в мъглата. Оставили го бяха на скала до пътеката, едната ръка висеше вкочанена от ръба. Невъзможно беше да се каже дали е на мъж или на жена.

— Какво е това? — промърмори Жосеран.

— Такъв е обичаят — обясни Хутлун. — В долината оставяме мъртвите си на червеите. Във високите проходи ги оставят на боговете си.

Уилям се прекръсти.

— Езичници — плю той.

Видяха още два трупа в различна степен на разлагане. А на следващия ден, докато вървяха през тясно дефиле под надвиснала черна, пропукана от леда, скала, Жосеран чу шум от свличаща се маса и извика тревожно, реши, че е камък. Зад него нещо се стовари върху рамото на Уилям с порой от дребни камъчета. Приличаше на гигантски черен паяк. Отецът изкрещя, конят му се уплаши, подхлъзна се на сипея и малко остана да го хвърли.

Жосеран, който беше най-близо до него, обърна Късмет в тесния проход, сграбчи юздите на кобилата и я успокои.

Уилям гледаше вторачено прогнилия къс, паднал върху него от скрития от погледа му труп двайсет стъпки по-нагоре.

— Ето ти я, братко Уилям — заяви му Жосеран, — ръката Божия.

Екотът от гръмовния му смях се понесе из безлюдната планинска пътека.

Жосеран извърна лице към студеното слънце. Руините се издигаха над тях в мрачно спокойствие. Крепостта беше разрушена от вековете, останали бяха само няколко рушащи се стени от кирпичени тухли високо горе на зъберите, свидетелство за някогашното й предназначение. Жосеран се почуди на самотните мъже, които някога са били войници тук.

Хутлун дръпна юздите на коня си до него.

— Какво е това място? — попита я той.

— Казват й Кулата на слънцето — отговори му тя.