Колин Фальконер - Пътят на коприната

— За твоя народ ти си шаман — каза той. — Можеш ли да правиш магия?

— Понякога виждам поличби за бъдещето. Това е дарба, която малцина притежават. Сред нашия народ ме смятат за най-добрата.

— Затова ли те избраха да ни преведеш през планините?

— Не. Баща ми нареди така, защото съм добър водач и ме бива с конете.

— Защо не избра Текудай?

— Нямаш ми доверие, понеже съм жена, така ли? — Когато той се подвоуми как да отговори, тя продължи: — Водя ви не по своя воля. Наредиха ми така. Да не би да съм примряла за компанията на варвари?

Изглежда, я беше обидил. Тя се извърна и започна да говори с другарите си; непристоен разговор, в който сравняваха Уилям с коня му.

След като отнесоха храната, манап извади флейта, направена от куха кост от крило на орел. Започна да свири. Към него се присъединиха други мъже, свиреха на нещо, което приличаше на лютня. Инструментът беше красив, тумбеста музикална кутия, издълбана от парче палисандрово дърво и инкрустирана със слонова кост. Хутлун пляскаше с ръце, смееше се и пееше, огънят оставяше профила й в сянка.

Докато я наблюдаваше, Жосеран се чудеше, не за пръв път, какво ли е да си легнеш с татарка. Убеден беше, че тя няма да е безразлична към него като проститутките в Генуа и Венеция. Чудеше се защо се измъчва с подобни мисли. В крайна сметка не би могло да се случи.

Тази нощ Жосеран и Уилям спаха заедно с татарите в юртата на манапа, увили се в завивки и с крака към огъня. За Жосеран, да знае, че Хутлун е свита на няколко стъпки от него, беше изтезание, което развали почивката му и колкото и да беше уморен, не можа да заспи. Съзнанието и страстите му воюваха в него.

Сам със себе си спореше за честта си. Въпреки че тя вече е опетнена с кръв и похот , помисли си той. Не ми е останала чест! Сега искам да я опетня още повече и да намеря начин да се съединя с татарска дивачка?

Според правилата на Ордена на тамплиерите съм положил клетва за подчинение и целомъдрие и ми е поверена свещена мисия, която може да спаси Светите земи от сарацините. А единственото, за което мисля, е как да си легна с една татарка?

За теб няма спасение, Жосеран Сарацини. А може би е почти невъзможно да бъдеш спасен, означава и да е почти невъзможно да бъдеш прокълнат. През изминалите пет години Господ бог те следваше и тук, в тази степ, вече не чувствам жежкия му дъх във врата си. Ако не беше този свещеник, може би вече щях да съм се освободил от него.

Облаците се спуснаха от върховете, кълбяха се и вряха като пара, а земята под краката им се превърна в глина. Светът беше станал безцветен.

От време на време през пролуките в мъглата съзираха за миг бели зъбери, които после отново изчезваха. Орлите ги наблюдаваха от върха на канарите.

Конете им затъваха по ронливите сипеи, камъните се търкаляха в пропастта и така и не чуваха как падат на дъното. Животните се бореха да си поемат дъх, а щом стигнеха до билото на някой хълм, трябваше да слизат от седлото и да ги водят, копитата им тракаха и се подхлъзваха надолу, към долината от другата страна.

Изкачваха се все по-високо и по-високо.

Една вечер стигнаха до проход високо в планината и за миг облаците се разделиха. Жосеран обърна поглед и видя самотните равнини на казахските овчари далеч зад тях. После сивите облаци и мекият сняг се спуснаха отново като завеса и ги оставиха сами с потракването на конските копита по глината, звука от гласа на Уилям, който крещеше молитви сред кънтящите планински проходи, и далечния вой на вълк. До пътеката костите на отдавна умрял кон се трошаха в снега.

Покривът на света се издигаше високо, високо над тях, студен и ужасяващ.

Когато се изкачиха над нивото на дърветата, вече нямаше за какво да връзват конете си. Затова Хутлун показа на Жосеран и Уилям как да увиват юздите около предните крака на конете като примка и специален възел, който се отпускаше бързо. Животните изглежда бяха привикнали на такова отношение. Жосеран не беше виждал татарски кон да се противи, когато връзваха краката му.

Тамплиерът остана удивен от отношението на татарите към животните си. Въпреки че без изключение бяха най-добрите ездачи, които е виждал, те не поддържаха никаква връзка с конете си, както правеха християните и сарацините. Към вироглавите коне не се отнасяха с жестокост, нито пък се радваха на кротките. Не им говореха, не ги галеха, нито ги окуражаваха. В края на деня, когато приключеше ездата, те набързо ги изчесваха с дървено чесало, за да махнат засъхналата пот, после конете веднага биваха спъвани и оставяни свободно да си търсят храна, защото дори в снега татарите не се грижеха за прехраната им.