Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Трябва да продължим.

— Цяла сутрин яздим — възрази Жосеран.

— Ако непрестанно спираме така, никога няма да стигнем. Кекав е този твой шаман.

Уилям с усилие седна.

— Трябва да тръгваме ли? — в гласа му имаше повече примирение, отколкото ропот.

Жосеран кимна.

— Изглежда нямаме време за почивка.

— Тогава Бог ще ни даде сили да направим, каквото трябва.

Той сграбчи ръката на Жосеран и се запрепъва на краката си. Конете им бяха привързани към близкото фъстъчено дърво. Конят на Уилям пристъпваше от крак на крак, все още подозрително настроен към странния мирис на този непознат; а когато усети пляскането от ръката на Уилям по задницата си, се дръпна назад ужасен и така рязко издърпа юздите, че се отскубна. Побягна надалеч, метнал Уилям на земята.

Хутлун извика предупредително и препусна след него по ливадата. Улови изплашения кон след около сто и петдесет метра и Жосеран видя как се привежда от седлото си, за да хване оглавника му и да го спре.

Когато се върна, Уилям още седеше на земята, блед от потреса и притиснал рамото си. Другите татари стояха наоколо и се смееха. Случката ги веселеше.

Хутлун чувстваше само гняв. Сега може и да им беше до смях, но друг път този щеше да направи някоя щуротия, от която да им причернее.

— Добре ли е?

— Няма счупени кости — рече Жосеран.

— Късмет има. Моля те, напомни му отново, че трябва да се качва на седлото само от лявата страна, както съм му казвала. Конят ще стои мирен, ако се приближи откъм близката страна.

— Мисля, че ще го запомни по-добре вече.

— Надявам се. Не може да язди, не може да говори като човеците, силите му са колкото на дете. Един ден ще ни навлече лош късмет, Варварино!

— Той е божи човек, не е рицар! — отвърна Жосеран, който с изненада се улови, че защитава монаха. — И не ме наричай „Варварино“! Името ми е Жосеран!

Най-накрая беше успяла да го вбеси. Прекрасно. Усети как настроението й се подобрява.

— Жосеран Варварина — разсмя се тя и изви коня си, за да се отдалечи.

Уилям се настани на седлото.

— Не умирай в ръцете ми, свещенико — процеди през зъби Жосеран. — Ти си под моята закрила.

— Бог ме води и закриля всеки ден. Не се страхувай за мен.

— Не се страхувам за теб. Просто не ми се иска да се проваля в изпълнението на дълга си.

— Нито аз в изпълнението на моя, тамплиере.

Жосеран наблюдаваше как монахът изнурено пришпори коня си напред. Стърчи на седлото като седнал на тръни, помисли си той. Сърцето му принадлежи на папата, но със сигурност задникът му — на Дявола.

Първата нощ прекараха в юртата на казахски овчар. Въпреки че беше пролет, нощите все още бяха мразовити и Жосеран и Уилям се присвиваха под планина от кожи, докато татарите лежаха на килимчетата само по плъстените си кожуси. Ръкавите им се разгъваха над пръстите им, така че ги пазеха да не премръзнат и в най-студените нощи.

По-самодостатъчни хора не беше виждал, макар да бяха завоювали половината свят, си оставаха номади. Всичко, от което имаха нужда, за да оцелеят, носеха със себе си: въдица и кукичка за риба; два кожени меха, единият за вода, другият за кумис; кожен шлем и кожух от овча кожа; пила за острене на стрели. Двама от конниците на Хутлун носеха малка копринена шатра и тънка животинска кожа, с която да застилат пода, ако им се наложеше да направят свой подслон за през нощта.

Изкачваха се по изумруденозелените пасища на долината, подбираха пътя си между облите речни камъни и скали, нападали по пътеката, която лъкатушеше между потоците в долината и канарите. Веднъж дори преодоляха водопад, чиито сиво-сини води се пенеха по повърхността на планината.

От пролетта потоците бяха набъбнали до тинести, кървави на цвят реки и татарите използваха дисагите си, направени от кравешки стомаси, като лодки, с които преминаваха през буйните бързеи. Понякога им се налагаше да прекосяват една и съща река по няколко пъти, докато тя се виеше надолу из долината.

Жосеран се взираше в замръзналите голи скали около тях. Тук–там под наветия от вятъра сняг бяха започнали да се показват като кръпки камък и лишеи.

— Това ли е вашата пролет? — попита той Хутлун.

— Не можеш и да си представиш зимата на Покрива на света. Трябва да бързаме всеки ден без почивка, ако искаме да стигнем до Каракорум навреме, за да се върнете. Снеговете задръстват проходите и когато зимният студ скове всичко, нищо не се измъква от хватката им.

Старецът постави десницата си на лявото му рамо и измърмори: