Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Изобщо не сме в състояние да искаме каквото и да било.

— Поискай! — лавна Уилям.

Жосеран го заобиколи.

— Слушай, свещенико, превивам коляно само пред Великия майстор в Акра и пред никого другиго. Та не смей да ми заповядваш!

Уилям посегна към сребърния кръст на гърдите си и го вдигна пред лицето си. Занарежда „Отче наш“.

— Какво прави? — попита Кайду.

— Моли се за безопасно пътуване — излъга Жосеран.

— Имаме наши си способи да направим пътуването безопасно — отвърна Кайду и кимна към Хутлун.

Тя слезе от седлото и даде знак на една от жените сред множеството около конете. Жената пристъпи напред с дървено ведро кобилешко мляко. Хутлун метна дървен черпак във ведрото, коленичи на тревата и изля от млякото на земята като дар към духовете. После отиде до всеки един от конниците и поръси главата, стремената и накрая задницата на животните им.

— Пак магьосничества — измърмори Уилям.

Напуснаха стана и поеха на север. Слънцето като студена медна монета вече беше изгряло над Покрива на света. Острият въздух прорязваше дробовете. Хутлун ги поведе надясно, посоката на късмета, а после тръгнаха на изток, към слънцето. От тук, Жосеран знаеше, влизаха в свят, в който малцина, дори сред мохамеданските търговци бяха идвали. Пътуваха отвъд мрака и страхът натегна в стомаха му като олово.

Поеха през равнината в бърз галоп. Почти беше забравил колко страда при пътуването от Алепо. След няколко часа Жосеран имаше чувството, че гръбнакът му е разтракан чак до темето. Погледна към Уилям и видя още по-големите страдания на добрия им монах. Татарските седла бяха много тесни, повдигнати отпред и отзад и направени от ярко боядисано дърво. Видът им радваше очите, но все едно човек яздеше върху седло от камък.

Хутлун беше пред него. Дебело червено кадифе украсяваше седлото й, а скъпоценни камъни — лъка й. На нивото на бедрата й имаше сребърни пирони. Почуди се как Хутлун може да язди на такова седло. Сигурно е изтезание. Или пък коприната на бедрата й е толкова корава, колкото щавена кожа. Ами, помисли си той мрачно, това тайнство за мен ще си остане неразбулено.

Яздеха в сянката на покритите със сняг планини, през долините, из които разпръснато растяха тополи и кипариси, полета, които тепърва щяха да се раззеленяват след дългата зима. Тук хората бяха казаци и узбеки и живееха в четвъртити къщи с плоски покриви. Къщите бяха каменни, цепнатините в стените бяха запълнени със слама, а покривите направени от клони, треви и изсъхнала кал.

Извисяващите се сиви и бели висини му се струваха непреодолими: наистина ли имаше път зад тези стени от камък и лед?

След два дни усилена езда, криволичейки, преминаха през хълмове, орехови и хвойнови гори, през високи пасища, изпъстрени с черните обли юрти на киргизките овчари. Някои от пастирите вече се бяха преместили със своите стада към високите пасища на долината.

Овцете пасяха по склоновете и не приличаха на овцете от Прованс. Това бяха огромни животни с извити рога, дължината на някои от тях беше колкото един човешки бой. Наглед приличаха повече на кози, с изключение на това, че имаха интересни тлъсти опашки, като тигани, направени от вълна. Жосеран видя страховити едри животни с огромно руно и яки рога, които татарите наричаха якове.

Съзряха дим тънко да струи сред боровете и спряха пред усамотена юрта. Отвън на бамбукова рогозка се сушеше козе сирене. Спънаха конете и Хутлун дръпна покривалото на юртата, сякаш е нейна. Насядаха вътре и киргизкият овчар и жена му им донесоха козе мляко и малко сушено овче месо. После също толкова рязко Хутлун ги накара да се изправят и след няколко измърморени думи на благодарност отново се метнаха на конете и се отправиха на път.

Християнският свети човек рухна. Лежеше по гръб на тревата и припяваше нещо под сурдинка в брадата си. Варваринът коленичи до него и се опита да сипе малко кумис от меха, който носеше на седлото си в устата му. За пръв път Хутлун виждаше толкова неподходящо събрани спътници.

— Какво му е? — рязко попита тя.

— Изтощен е.

— Яздим едва от седмица.

— Не е привикнал.

— Този ваш папа много лошо си подбира пратениците.

— Предполагам, че го е избрал заради неговата набожност, а не заради уменията му да язди.

— Вижда се.

Хутлун място не можеше да си намери на седлото. Нейният баща й беше оказал чест, разбира се, като й повери охраната на пратениците, но откровено казано, тя на драго сърце би се отказала от нея. Страхуваше се от този огнен мъж и черния му гарван. В сънищата си беше летяла в бъдещето и там за тези двамата имаше мрачни истории.