Колин Фальконер - Пътят на коприната

Жосеран беше виждал много арабски пазари в Земите отвъд, но нищо не можеше да се сравни с този. От всички страни бяха заобиколени с тълпи. Виждаше хора с всякакъв цвят на кожата от светла до тъмнокафява и всякакви одежди: облечени в кожа соколари с тюрбани като сарацините; покрити с прах конници с обточени с кожа шапки и в кожуси от овчи кожи, чиито поли се удряха по високите им ботуши, таджики с високи черни шапки. Уйгурите се отличаваха с дългите си до коленете черни връхни дрехи, а жените им носеха пъстри копринени шалове или бяха скрити под дебели копринени наметки, толкова дълги и безформени, че беше невъзможно да се каже, в коя посока гледат, когато стоят на едно място.

Дървените двуетажни градски къщи се тълпяха от всички страни. От време на време той вдигаше поглед и виждаше забулено лице да го наблюдава иззад украсения капак на прозореца, преди да изчезне бързо. Жосеран зяпаше като селянин на панаир. Имаше топове коприна, по-високи от човешки бой, издути торби хашиш и огромни платнени торби с подправки, оранжеви, зелени, яркочервени; ръчно направени ножове, които блестяха с нефрити и рубини; варени кози глави се взираха със замъглени очи от рушащите се стени и тлъсти овчи дробове вряха в казани. На украсените балкони на чайните белобради старци с дълги роби пиеха зелен чай и пушеха изпускащи кълба дим лули.

Пазарът беше неразбория от животни: камили, страховити наглед добичета с рога, които наричаха якове, магарета, кучета и кози. Миризмата задушаваше, нечистотиите им бяха навсякъде. Наблизо прорева камила и го оглуши; магаре ревна през кафявите си зъби, докато се олюляваше и препъваше под чудовищно количество товар. Минаваща каруца, накамарена с пъпеши, зеле и други продукти, ги накара да се прилепят до стената. Докато се мъчеше да си проправи път през тълпата, каруцарят крещеше:

— Борш! Борш!

Брадати киргизки конници галопираха и пришпорваха каруци през площада, който наричаха мегдан, и вдигаха дебели облаци прах, докато другите се пазаряха с търговците на коне. Тълпа беше насъбрала борбата на петли, жестоки наглед хора крещяха и се ръгаха около мястото на сражението.

Невъзмутима, Хутлун вървеше пред тях и водеше коня си. Представляваше екзотична фигура дори сред тази сарацинска тълпа със своя пурпурен дел и дългия си копринен шал, увит здраво около главата. Само дългата й плитка, която се движеше по раменете й, показваше, че е жена. Когато най-накрая стигна до кошарите на животните, тя влезе в ожесточен спор с едноок търговец на камили.

— Какво прави тя? — попита Уилям.

— Каза, че трябвало да разменим конете си за камили. Предстои ни да пресечем голяма пустиня по пътя за Каракорум.

— Сега пустиня ли? Колко още ще ни водят?

— Тъй като е прекалено късно да се връщаме, май е по-добре да не знаем колко остава.

Жосеран усещаше как ги наблюдават от всеки ъгъл на тържището. Разбра, че са невероятно зрелище в импровизираните си татарски роби. Някакъв просяк дръпна Уилям за ръкава. Монахът го прокле с викове и той се сви обратно. Един от татарите заобиколи към сакатия и го шибна с камшика си.

Междувременно Хутлун беше сграбчила с юмрук робата на камиларя.

— Опитваш се да ни обереш! — ръмжеше тя насреща му. — Дано оная ти работа гнояса и изгние като месо на слънце!

— Цената си я бива — възразяваше едноокият, все още ухилен като лунатик, — можеш да питаш всеки! Аз съм почтен човек!

— Ако ти си почтен човек, тогава в пустинята расте ориз и конят ми може да рецитира сури от Корана!

И така нататък, Хутлун не спираше да крещи обиди, а камиларят с ужас кършеше ръце всеки път щом Хутлун му предложеше по-ниска цена. Ако Жосеран не беше наблюдавал подобни сделки хиляди пъти в Акра и Тир, може би щеше да си помисли, че Хутлун и камиларят ще се хванат за гушите. Хутлун плю в прахта и размаха юмрук пред камиларя, а той вдигна ръце към небето и помоли своя бог да се намеси и да го защити, преди да са го превърнали в бедняк.

Но всичко приключи мирно и този ден на тържището нямаше съсипани съдби. Вместо това час по-късно Хутлун и нейните татари напуснаха Кашгар с върволица от камили вместо своите коне и ухиления едноок камилар като техен водач.

Оазисът Кашгар се простираше на ден езда в равнината сред редици от тополи и полета с посеви. Зад тях скалистите върхове на Покрива на света едва се виждаха през маранята от жегата. Вече бяха само сън.

Прекараха вечерта в мрачен кервансарай — укрепена странноприемница, която осигуряваше сигурно убежище от разбойниците в безлюдните пустини. Кервансараят имаше голи, измазани с кал стени без прозорци, само бойници за защита. Единственият вход беше порта с решетка от дърво и желязо. Животните бяха подслонени в средния двор, имаше още кладенец и джамия. В останалата част кервансараят беше подобна на пещера зала с висок, сводест покрив и пръстен под, на който пътниците се хранеха и спяха заедно. Правилата на кервансарая били неизменни, обясни Хутлун на Жосеран; кервансараят бил убежище, в което не се допускало никакво насилие. Дори кръвните врагове не враждували, докато били зад стените му.