Георги Божинов - Калуня-каля

Той възви вдясно.

Жената, точно както през деня, бе коленичила до огъня, като че не бе се местила оттам. Беше гърбом. И не се обърна да го види, като да знаеше, че е точно той. Гледаше си неподвижно в огъня. Обърна се чак когато наближи съвсем. Блесна бялото на дивите й очи и пак се белна за миг усмивката. После бялото изчезна, остана само усмивката, затаена и лукава. Може би не беше и усмивка, може би такова си беше лицето й. Кръглия венец на главата го нямаше сега, косите й бяха разделени на средата и пуснати надолу по раменете, сресани, прави и черни. Калуньо мерна всичко това бегло и разбра, че е сама. И някаква жила вътре в него под гърдите му се обтегна и затрепка бързо-бързо. Той разседла кобилата, извади едно късо въженце да спъне предните й крака. Но размисли и хвърли въженцето на седлото. Свали само юздечката и я пусна да пасе свободно. Няма къде да бяга. Най-много да отиде до водата. Но ще се бои и няма да се отдалечава много от колибата, наблизо ще се върти. Той откачи кобурите от седлото, откачи и пушката и приближи огъня. Застана от другата страна, срещу жената, и коленичи като нея. Тя ровеше с една пръчка в пепелта. Дигна глава и го погледна отдолу, и пак се белна за миг усмивката на гъсто руменото й лице, осветено от огъня. „Тя просто така си се усмихва — мина му през ума, — винаги така си се усмихва.“ И не че усмивката й е някакъв таен знак за някаква близост между тях… Той усети, че ръцете му се тресат леко, и ги опря в земята. Тя изрови с пръчката картофи от пепелта и мълчаливо прибута няколко към него. Той извади от кобурите пастърма и хляб, извади и пинтичката, обърна набързо две-три глътки и я подаде на жената. Тя завъртя глава, не искаше. Но той държеше пинтичката с протегната ръка към нея. Тя я пое неохотно и боязливо, отпи малко и веднага му я върна. Наведе се, от очите й бликнаха сълзи. После започна да нарежда нова купчинка съчки над тлеещите въглени, те попушиха малко и букнаха изведнъж.

Смрачаваше се. Отблясъците на огъня заиграха по лицето й, променено сега, още по-неясно, все с тая лека лукава усмивка, която може и да не беше усмивка. Хапнаха набързо и трескаво, надве-натри. Калуньо дойде много гладен, но сега вече не беше и вече не мислеше за село — бързаше да се прибере в колибата. Тя не бързаше, помайваше се, оглеждаше се наоколо и като че ли се ослушваше. Изсипа охлювите в едно котле и ги сложи на огъня да се варят, започна да шета насам-натам край колибата, ходи веднъж за вода до стублата, върна се. И все потракваше навън с ведра и котли. Той лежеше сам в колибата и я чакаше нетърпеливо, лежеше на сбъхтаната папрат, беше се събул бос. Наоколо бе тихо. В колибата равно църкаха щурци, от гората се обаждаше от време на време плачлива улулица. Чудеше се защо се бави. Не изтрая и излезе навън да види къде е, тревата и клечките боцкаха несвикналите му боси крака. Тя се бе навела и мяташе хляб в насветляната пещ. Той погледна как пипа чевръсто, подпретнала бели ръкави, как плавно се люлее камбаната на широко надипления фустан и се мерка зачервеното й лице, ситно оросено с пот. Когато тя затвори пещта и подпря капака с камъни, той приближи и постави ръка на рамото й.

— Хаде…

— Неее… — Тя меко отстрани ръката му.

— Какво не?

— Неее…

Калуньо стоеше зад нея объркан, не знаеше какво да прави. Тя отиде при огъня, без да го гледа, загреба с голямата лъжица два-три охлюва, подуха им да изстинат и с една игла губерка ги изтегли от черупките им.

— Готов…

Той грубо измъкна лъжицата от ръката й и я хвърли настрана, хвана я за ръката и я повлече към колибата. Тя вървеше подире му и се теглеше назад, но сграбчена от желязната му ръка, нямаше какво да прави. В колибата той сам я съблече, тя стоеше като дърво; съблече я нервозно и непохватно, нахвърля накуп всичките й сукмани и я остави само по бяла риза. Спря за миг да я види. Па подигна ризата нагоре, смъкна и нея. Тя се дръпна назад към тъмното на колибата, сви се там, ребром към него, гола в здрача, осветена слабо от сиянието на догарящия огън, шепите й свенливо се мъчеха да прикрият женското на голотата й. Но главата й бе обърната тревожно към него, тя го гледаше през разпуснатите коси и мълчеше. Стори му се, че пак се усмихва. Той стоеше и я гледаше, искаше да я разгледа добре. Искаше да разбере нещо у тая жена, която го привличаше и плашеше — да разбере какво точно го привлича и плаши.

— Ела — каза й.

Тя не помръдна даже, стоеше си все така неподвижна и мълчалива. Помисли, че не е чула, и повтори: