Георги Божинов - Калуня-каля

— Какви са тия кожи тука?

По дърветата наоколо висяха няколко овчи кожи, още пресни, разпънати на дървени чатали да съхнат. Една висеше, разкъсана и овъргаляна като парцал, заедно с част от оглозгания гръбнак.

— Лупо… Вук… — смотолеви момчето.

— Кога?

— Ноче…

Нощеска?… Чудно. Само веднъж нападаха вълци, беше късно през есента. И ето сега пак. Глутница не ще да е. Може би само вълчица? Но ако е вълчица, не е много далече. Тука някъде се върти. И тряба да се проследи някак, да се издеби, ако може. Но ако е била сама — какво са правили кучетата? Момчето не можа да обясни.

— Къде отиде?

— Койо?

— Чичо ти Янко?

Момчето махна с ръка към далечния край на долината. Калуньо пресметна: тряба да е слязъл до Бърдуче или Яблан да продава месото на удавените овци. Ако тръгне да го дири натам, няма да ускори идването му. Може да се разминат. По-добре е да чака. Но не му се чака. Искаше да прави нещо, а без Янко няма какво да прави. Освен да разговаря с това дете. Или най-много да прескочи до стадата, ако ги открие, и да разпита овчарите за вълка.

— А овците… къде са?

Момчето пак махна с ръка надолу. Но то не знае, че надолу са широки места и тряба да ходиш цял ден, за да намериш нещо — ако не знаеш къде точно да го дириш.

Момчето метеше с габрова трънометка пресния тор от кошарата, събираше го и с един скъсан ямурлук го изхвърляше на общия куп. Калуньо постоя около него, повъртя се и все попоглеждаше надолу да види дали няма да се зададе някой. Беше пусто и тихо, звънци не се чуваха. Слънцето вече слизаше и сенките се удължаваха. Калуньо беше гладен и нетърпелив, не му се чакаше. Беше му ясно, че денят е погубен и че е по-добре да започне с утрешния. А най-добре е да се прибере на село, та Гюла да има време да свари охлювите. Една тава сигурно ще напълнят. Препечени, с ориз и червен пиперец… Той погледна кобурите, няколко охлюва бяха изпълзели от тях и оставяха лъскави лигави дири по кожата. Отлепи ги, пъхна ги пак вътре и запуши пролуките със сено. Но съгледа пред колибата една закачена празна торба, взе я и пресипа охлювите в нея. Завърза я и я закачи на лъка на седлото. Подпрени на колибата, отстрани стояха два слепи коша, единият прясно изплетен от небелени върбови пръчки. Калуньо ги огледа.

— Ей, юнак!

Момчето повлече съдрания ямурлук и послушно застана пред него, миришеше силно на тор.

— Като дойде чичо ти Янко, да му кажеш, че утре сабайле пак ще мина насам. Чу ли? Утре сабайле!…

Момчето го гледаше с отворена уста, слушаше напрегнато и внимателно — мъчеше се да разбере какво точно му казват. Калуньо повтори, посочи себе си, посочи мястото:

— Утре! Сабайле! — После посочи двата коша и добави: — Да ги заложи довечера на реката. Да налови малко риба! Чу ли? Янко! Ри-ба!

— Ри-ба… — повтори момчето и кимна с глава.

Небето се бе очистило от високата омара, бе ясно, планината вече не пушеше. Над далечните планински очертания се бе проточил керван от малки седефени облачета, подрязани равно отдолу, и бавно пътуваше нанякъде като стадо. „Облаците пасат — помисли Калуньо, — на добро време е…“

Той прецапа реката, понабъбнала малко от дъждовете, но все така бистра, и пое из върлия бряг. Когато стъпи на равното горе и навлезе в едрата гора, смълчана и мрачна сега, слънцето бе слязло още по-ниско, отиваше на залез вече и пробождаше гората с полегати жълти снопове светлина. Ето къде бе брал охлювите, ето тук, из тия полянки. Тревата още стоеше изтъпкана, разгазена, но вече съвсем суха — и охлюви вече не се мяркаха. Той бързаше да се прибере, за да има време Гюла. Охлюви не беше ял кой знае откога. Той ще й каже как да ги сготви, ако тя не знае. Беше му малко досадно, че не дочака Янко. И че утре ще тряба да бие същия път. Но и да бе го дочакал, все тая. Денят си бе отишъл и работа много няма да свършат. Досадно му беше за вълка и удавените овци; за това, че Янко може да го излъже сега. Че тогава между двамата може да легне горчивата утайка на недоверието. Утайка, хлъзгава като тиня, като смазка и не мож да я прекрачиш. А и утре рано пак ще тряба да бърза обратно, пътят не е малък и няма да има време да се заплесва по пъдпъдъци. И каракачанки чръноовчарки…

Кобилата, усетила равно под копитата, на път към познатия яхър и торбата със зоб, сама се засили и премина в бавен галоп. Но в падината, пак сама, намали ход и се отби към стублата. Искаше да пие пак. Той я остави да пие, слезе от нея и бръкна в кобурите да извади нещо за ядене. Колкото да хапне набързо, не беше ял от сутринта. Нещо съвсем мъничко, само залък макар, да залебне пътем. Кърпата със сухоежбината бе олигавена от охлювите, той я разви и ощипа парче от крайщник. Набара там и стъклото с ракия, беше го забравил. Отпи малко. И пак стъпи в стремето. Преди да потегли, погледна надясно — там, зад дърветата и храстите, невидима, но близка и досегаема, се тулеше колибата на чръноовчарката и тънко се просмукваше оттам мирис на димец. Той се поколеба. Да й се обади набързо, за малко? Съвсем за малко, ей така, без да слиза от седлото? Само да я види какво прави? После пак ще продължи. Има време, рано е още, а може и да позакъснее малко, ден голям вече…