Георги Божинов - Калуня-каля

— Бега бе… дракула!

— Не се ли боиш сама? Сама в тая гора?

— Какво да бои се?

— От вълци… от мечки?

— Ха! Вуци, мецки… оди косара, не оди колиба… — Тя посочи с глава към колибата, дето беше подпряна една старовремска пушка, тънка и дълга като върлина.

— А от мене?

— Ха! Ти урса… мецка… ма не стръвна… — Жената пак се засмя, руменото й лице стана по-румено. Тя го гледаше отдолу, смееше се и не сваляше очите си от очите му. — Не, не! — кимаше тя. — Не бои се, не бои се… — И все го гледаше усмихната, право в очите, очите й мънички, гледат остро и пронизващо.

Калуньо потръпна — не беше виждал такива чаксърести и остри, цъклави очи, грозни очи, с ниско надвиснали грозни вежди. Сега се взираше в тях, искаше да проникне в тях, за да ги разбере; да разбере това остро и особено, което го караше да потръпва. Той посегна да хване ръката й, но тя се изхлузи мокро от неговата и отскочи рязко настрана. Жената все го гледаше и се смееше, стоеше близко до него, той усещаше мириса на потното й тяло, нейния напрегнат, пресеклив дъх. И в него бавно се надигаше, набъбваше като вълна едно неясно желание, което той не мислеше и не съзнаваше, което беше преко волята му — непреодолима, тежка вълна, тя се плакнеше топло у него и го изпълваше цял; желание да поеме в ръце това остро, знойно женско нещо, което стоеше така дръзко на пътя му и го облъхваше със зноя си; да го покрие и всмуче в себе си цялото, с всичкото, което беше то. Той постави двете си шепи на кръста й, в двете плавни, дълбоки извивки на кръста, дето е най-тънко. И усети през сукмани и фустани как тялото се размърда и напрегна, изви се като змия, но не за да се измъкне от ръцете му, а сякаш за да ги накара да го стегнат по-здраво. Двете й ръце опряха в раменете му. Той я дигна и понесе към колибата…

Много по-късно, по-късно, когато вече не беше тук, Калуньо си спомняше ясно само това: как я носеше към колибата, не другото. Едно удължено в спомена носене. Нейната разтреперана снага, вкопчена с нокти в неговата. Смъкнатото от главата кръгло труфило и разбърканите коси, нейното запалено лице, близко до неговото, мършаво, малко грапаво и беломъхесто, широката белозъба уста, полуотворена в унеса, прохладната от пот гуша… И не той, а тя всмукваше него — тая същата малка жена, която изведнъж стана голяма; заливаше го с вълни, на вълни, оттегляше се и пак прииждаше бурно, внезапно и го обливаше цял — той се давеше в нея и изплувваше за малко, да поеме дъх. За да потъне после пак в глъбините, безпаметно и сладко. Беше и страшно, и хубаво.

Когато вълнението утихна и всичко беше вече спокойно, гладко и морно — тя стана изведнъж. Оправи набързо и безсрамно фустаните си, отново нагласи кръглия венец на главата и излезе навън. И отново се залови за работата си мълчаливо, без да погледне към колибата. Щрапаше боса по мократа трева, прибираше цедилата с прясното сирене, закачено на куки по дърветата, и го отнасяше някъде. От ръженицата, виснала над открития вход на колибата, се оцеждаха капки. Беше валял дъжд, малък дъжд от облак, и не бяха го усетили, беше превалял и отминал. И отново пекна слънце. Листакът на дърветата лъщеше мокър. Калуньо полежа малко на коравия остър козяк. Па стана и той. Погледна часовника — беше се презпладнило. Разтъпка се наоколо, прибра пушката от дървото, дето стоеше подпряна. Беше стояла на дъжда, по лъскавата й цев червенееха тук-там капки ръжда. Изтри ги с ръкав и потърси с поглед кобилата. Нямаше я. Може да се е върнала в падината да пие вода — рече си той и сам усети гърлото си пресъхнало и жадясало. Не му се пиеше от миризливите овчарски бъкли, кирлясали от допира на всякакви уста… Той обрамчи пушката и тръгна надолу към падината, дето сред избуялите треви стублата хвърляше слабата си струя от кората. Коленичи и пи, обърса коленете си — бяха мокри от мократа земя. После се огледа. Кобилата я нямаше и тук. Постоя малко, почуди се на коя страна да я търси. Мина му през ума, че може да е хванала сама пътя за село, и му стана неприятно. Пи отново и като седна да свие цигаро, счу му се глух тропот отнякъде. Дигна глава и се огледа. Пътят беше пуст. Тогава чу слабо пръхтене от близкия гъстак. Кобилата се бе навряла там, за да се отърве от мухите; беше се навела, но не пасеше. Само неспокойно потропваше с копита и често-често размахваше опашка. Заедно със слънцето се бяха появили и мухите и сега стръвно я хапеха. Като го видя, кобилата сама тръгна към него, заедно с рояците мухи, които се въртяха около нея. „Кога се навъдиха толко много? Май пак ще вали…“ — помисли той. Стана и я пресрещна. И пак я покани да пие вода, заведе я при малкото зеленясало коритце, което каракачаните бяха издълбали от трупче на черна мура. Кобилата се наведе послушно над коритцето и гнусливо смукна два-три пъти, като че захапваше водата и я цедеше през космати бърни. Когато Калуньо я възседна, тя се оживи, завъртя се пъргаво, усетила път, който щеше да я спаси от мухите. Да, да, пак се прави на дъжд времето… Калуньо премисли набързо: най-напред при Янковата къшла, после с Янко към другите. Път голям, едва ли ще успее до вечерта. И ще тряба да преспи някъде, а не му се спеше в тесните колиби, пълни с бълхи…