Георги Божинов - Калуня-каля

Той озапти кобилата, постоя малко така. Струваше му се, че е забравил нещо при чръноовчарката. Попипа седлото, кобурите отстрани, пушката — всичко беше на място. И все пак нещо му беше лихо. Да, сети се…

Той свърна към колибата. Жената беше коленичила пред огъня, дето къкреше гърне, и режеше лук в едно дървено пахарче на скута си, очите й сълзяха зачервени. Усмихна му се, като го видя. Калуньо извади една бяла меджидия, повъртя я в пръсти. Пак бръкна и извади още една. Подаде й ги. Тя избърса ръце в престилката, пое двете пари спокойно, просто, както правеше всичко, и ги мушна някъде в пазвата си. И отново се наведе над пахарчето, без да каже дума. Калуньо веднага изви назад към извора, кончето само взе пътя на изток.

Беше му ведро и леко. Сякаш не той, а тялото му изпитваше благодарност към тая проста и непозната овчарка, която го посрещна просто, като гладен пътник — и го накърми до насита с простия, сит хляб на тялото си.

Кобилата потичваше бодро, гледките наоколо се меняха. Гори, ливади, тук-там чернееше орница, задънена между тях. Дъбовете още не бяха хвърлили ланската ръжда на шумата си, но вече я хвърляха — вече се показваха новите ластари, мъхнати и кафяво-зеленикави.

Просторите се откриха, когато навали в дола на Рата. Широка, меко удълбана долина, пълна със зелено. Сиво-зелени ливади, светлозелени ръженици, които се дигаха вече и прошарваха склоновете на иви, като престилка. И тъмнозеленото на чамовите гори, из които бляскаха, изправени като свещи, жълтите стволи на дърветата. Долу, в средата на зеленото, се гърчеше среброто на Рата. А още по-нататък, все на изток, постепенно се стапяха в безкрая равно надиплените била на планината, четинясали с гори, назъбени от гори… И там, дето тъмнозеленото на гората слизаше към зеленото на падината, там, в една едва забележима гънка на склона, сивееха сламено кошарите. Подаваше се само част от тях и само привикналото око можеше да ги забележи.

Калуньо обичаше това място, точно това място. То даваше простор на душата му, отваряше я за целия свет и я пълнеше със спокойно ликуване. Винаги когато идваше насам и спираше тук, за да погледне към безкрая на света — вярваше, че няма да умре никога. Знаеше, че някога все пак ще се мре — но не вярваше. Знаеше, че и дядо му бе гледал същото място и бе умрял отдавна, а мястото живееше, все така младо, зелено и весело. И щеше да живее така до края на света. Но Калуньо наистина вярваше, твърдо вярваше, че ще живее и той заедно с него до края на света…

… Неочаквано заръмя дъжд. Ситен, бърз, топъл дъждец. Без облак, облак нямаше. Слънцето светеше през дъжда и дъждовните капки светеха като млечни струи. Мечка се жени… Калуньо слезе от кобилата и тръгна пеша, свали гъжвата, за да го мокри свободно дъждът, който ту се усилваше, ту утихваше. Докато изтъня съвсем, но все припръскваше по малко и все така слънцето светеше през струите му. Мечка се жени. Повесмата на дъжда се спуснаха татък, из долината, и я закриха. После отминаха още нататък, на изток. И точно над кошарите се дигна сводът на дъга, а краищата й опряха в дъното на долината. Докато мереше на око коя от боите ще се сгъсти повече — зеленото на сеното или жълтото на ръжта и царевицата, дъгата почна да редее и бледнее; изведнъж се премести на изток и тя, дето светна само едно ярко и тревожно мораво…

До едни шубраки Калуньо съгледа два-три охлюва, едри като юмрук. Прибра ги в кобурите. После видя, че охлюви са се разпълзели навсякъде наоколо и се наведе да ги събира. Погледът му падна на два охлюва, бяха се залепили един за друг, черупка до черупка, и стояха неподвижни. Опита се да ги раздели. Тогава видя, че те се любеха. Любеха се тихо и продължително: всеки от двата беше едновременно мъж и жена за другия. Той ги захвърли с погнуса настрана. Но след малко отново ги потърси в тревата. Охлювите продължаваха да се любят безметежно и не мислеха за човека, който се бе опитал да ги раздели. Толкова странно беше това… Те сигурно са готови да умрат, впити така, във врящата вода на котела, дето ще влязат още тая вечер.

Калуньо се замисли. Каква сила е това, каква страшна сила. Дивен свят, да му се не надивиш. Мъж и жена… глей ти. Но мъж или жена — не е ли все едно?

И той спира дотук, защото не знае кое е по-добре и защо е по-добре.

… Янко го нямаше на кошарата. Момчето, което стоеше там, не знаеше къде е отишъл и кога ще се върне. То дълго не можа да укроти двете кучета, които се хвърляха настървено към Калуньо и се изправяха на задните си крака, зли и дотолкова силни, че можеха да покъсат синджирите.