Георги Божинов - Калуня-каля

Кобилата, усетила юздата отпусната, сама усили хода и се поде на лек, бавен галоп. Но един храст край пътя закачи нещо отзад, дръпна седлото и тя пак тръгна ходом. Калуньо се обърна да види какво е. Беше се закачила мартината, вързана напреки, беше се олабила и се кандилкаше на една страна. Той рече да я привърже отново, но помисли, че пак може да се закачи някъде, отвърза я съвсем и я презрамчи. И отново пое, все на изток, по широкия чер път. Пътят братясваше наляво и надясно с малки тревясали коловози, които водеха към далечните ниви. Падина, нагорно, пак падина, пак нагорно… Високата равнина се люлееше на меки, плавни талази от падини и нагорнища. Пътят вече наваляше към едрите, още голи дъбови бранища, които чернееха татък като стена. Кончето потичваше бодро надолу. На едно място то изпръхтя и като че се спъна, закова се на място отведнъж — Калуньо насмалко да излети през главата му. Но прилегна и някак се задържа за гривата. От близкия шубрак беше издръснал заек и сега подскачаше по пътя напред. „Младо е кобилчето, необяздено още добре, плаши се“ — помисли той, като го подмуши с пети и го пусна силно. Заекът бягаше все из пътя, и бая време бега така, кобилата вече го настигаше — но сети се да кривне встрани и тутакси потъна в шумите.

Ниви и ливади наоколо. Орачи се меркаха тук и там, размахали остени, подвикваха на добичетата. Из браздите подире им крачеха врани, човкаха там нещо. От разораните лански стърнища се дигаше пара и като тънка мъглица се стелеше над пресните угари. Кукуруз сеят. Време е за кукуруза, време е. Така го учеше баща му кога да сее кукуруз: като седнеш в браздата и задникът ти се затопли — значи време е…

… В дъното на падината имаше стара стубла, един разкапан дънер, зеленясала и хлъзгава стара коруба, кой знае откога останала. Каракачаните бяха я подновили малко — поставили нова липова кора за чучур. Калуньо слезе да пие вода, пусна кончето да пие и то, после да попасе, и запали цигаро. Беше наумил да спре първо на средната къшла, дето стоеше Янко, та с него да обиколят останалите. Но размисли. Най-близката не беше далече от стублата — все по падината вляво. Хрумна му да се отбие при нея за малко, колкото да види кои са там и какво правят. После ще продължи. Разгеле и ще попита за Янко. Той хвана кобилата и я поведе пеша. Къшлата скоро се провидя между дърветата.

Мъжете ги нямаше, останала беше само една от жените, тя цедеше млякото от сутрешното доило, вареше и подсирваше. Калуньо я пита на коя страна са стадата и ще се върнат ли до вечерта. Жената не можеше да говори добре български, но разбираше думите му. Отговори, че няма да си дойдат, посочи с ръка на север, натам ги откарали — и той разбра, че са към Мочурите и няма да се върнат цяла неделя. Намота юздата около шията на кобилата, освободи устата й от железата и я пусна да пасе, без да я разседлава. Само отплещи пушката и я подпря на едно дърво, полегна на тревата и сви ново цигаро. Жената му донесе въгленче да запали. Той я гледаше как шета пъргаво насам-натам, до колибата и обратно, мълчаливо и без да спре ни за миг. Беше нисичка чевръста жена с големи кръгли труфила на главата, каквито обикновено носят каракачанските жени и не ги снемат и при работа; цялата отрупана с тежки черни фустани — като ходеше, те се клатеха равномерно като камбани и се биеха една в друга. Калуньо я огледа бегло. Беше с тънко, но силно лице, румено-мургаво като на циганка, и с циганска ярко белозъба усмивка. Не беше хубава… но не, не това — той знаеше какво е хубава жена. Тая не беше от познатите хубави. Беше особена някаква, такива рядко се срещат. Привлекателна с нещо, но Калуньо не можеше да разбере с какво точно. Да, редки са такива.

Каза й да му донесе по малко от старото узряло сирене, а от прясното — солено и безсолно. Тя донесе, той опита от трите парчета, посдъвка ги, хареса ги на мазност и я похвали. Тя се усмихна за миг, зъбите й блеснаха, и пак се зае с работата си и се улиса в нея. Калуньо лежеше на тревата лениво, беше му приятно да се излежава така и да гледа жената как шета неспирно, да слуша шумоленето на камбаните й. Той я разпитваше за това-онова, не че искаше да знае какво ще му каже. Забавно му бе да чуе как ще го каже. Едва отбираше от приказката й, смесена от гръцки и влашки, и само тук-там закачаше по някоя българска дума. Тя говореше кратко, без да гледа към него и без стеснение.

Говореше и работеше. Беше се навела над ведрата, гърбом към него, надиплените й фустани бяха щръкнали и откриваха почти догоре белите набъбнали бедра, които се поклащаха равномерно заедно с движението на цялото й тяло. Изправи се да пренесе нещо, върна се, пак се наведе над някакво ведро, краката й пак се белнаха. Калуньо неволно гледаше натам. Той хвърли цигарото и стана, отиде при кобилата. Юздата се беше отмотала и се влачеше по тревата, добичето можеше да я настъпи и покъса. Той свали юздата и пак се върна към каракачанката. Тя продължаваше да мие ведра и да ги окача по дърветата наоколо да се изцеждат. Приближи я и постави двете си длани на бедрата й отзад. Жената бавно се изправи, обърна се, огледа го бавно, усмивката й блесна пак, и го удари с мократа ръка по ръцете: